Вече 75 години състезатели и треньори на ВК ЦСКА пишат волейболната история на България.  Рубриката „Червените волейболни сърца на България“  на cskavolley.com припомня миналото и разказва настоящето на едни от най-големите легенди на армейския клуб.

Милчо Миланов е роден на 4 март 1965 година в София. Той е 6-кратен шампион с екипа на ЦСКА. Един от емблематичните нападатели на „армейците“ през 80-те години на миналия век, известен по родните терени с прякора „Елвиса“.

Г-н Миланов, помните ли как премина първата ви тренировка в ЦСКА?

– Връщате ме доста години назад във времето. Започнах при Васил Симов, като помощник му бе Димитър Златанов. Бях юноша на „Локомотив“ София и преминах в клуба в казармата, в спортната школа на ЦСКА, 1983 година.

Кой бе първият ви мач в мъжкия отбор?

– Първата година бе много трудно да пробия, защото в ЦСКА играеха най-добрите състезатели в България и Европа. Димо Тонев дори ми беше стар войник и отиде в „Левски“, защото не можеше да играе в ЦСКА. Но съм бил резерва в първия си мач, без да си спомням с кого точно е било.

Имате ли отличителен двубой?

– От 1983-а до 89-а са много, трудно е да се каже. За този период станахме 6 пъти шампиони, мачовете с „Левски“ бяха страхотно шоу, говорейки за национално ниво. На международно играхме няколко пъти финални четворки в Европа, така че има доста позитивни спомени от този период. Почти всяка година завършвахме първи и играехме за КЕШ, а това са много срещи и емоции.

Кои са треньорите, допринесли за израстването ви?

– Васил Симов и Димитър Златанов. Играл съм и при Милко Караиванов, Иван Сеферинов, но при тях двамата оставих най-траен отпечатък и пробих до националния отбор. Оттам ми тръгна кариерата, защото преди това играех в мъжете на „Локомотив“, но след казармата започна реално моят път. Преди това играех в четири отбора – юноши и мъже на „Локото“, както и в националния отбор, но без да съм сред най-добрите.

С кои съотборници се чувствахте най-добре?

– С всички, но израснахме с Любомир Ганев, с когото започнахме. Той дойде втората година войник от Русе. Мога да спомена Венцислав Тодоров, лека му пръст, Милчо Натов, Стоян Гунчев, Иван Николов, Стефан Соколов, който също почина. Това бяха хората, които ми помогнаха да израсна, приеха ме в колектива, което е най-важното за един играч. Петко Петков, Борислав Кьосев също така. Много са. От по-младите са Ники Иванов, Грациети, Тунчев, Сашо Попов и Людмил Найденов.

ЦСКА е клуб с традиции и в него не се вирее лесно. На какво ви научи този период?

– Научиха ни на дисциплина. Бяхме офицери и също така да работим в колектив. Ние бяхме наистина страхотен колектив, преди всичко.

Как се справяхте с напрежението да носите червената фланелка?

– В интерес на истината, всички отбори ни се хвърляха, защото бяхме най-добри. Излизаха с много злоба срещу нас, защото нямаха какво да губят, играеха без задръжки и ни затрудняваха. Напрежение имаше, особено на финали и пред наша публика. Отговорността е голяма, но показваш характер и се справяш. Като цяло обаче рядко губехме дори гейм, осъзнавахме, че сме по-добри и печелехме.

В този период имал ли сте по-трудни моменти, свързани с контузии?

– Няма начин, в професионалния спорт винаги има контузии. Казват, че спортът е здраве, но винаги се получават проблеми. Имал съм хернии, язви, играл съм и със скъсан менискус. В онзи период нямаше „боли ме това, имам температура“. Това оставаше на заден план. ЦСКА беше над всички болежки. Блокирал ми е крака, изпъвах го и продължавах да играя. Изискват се воля и характер. Но имах и примери – Петко Петков игра със счупена ръка срещу Сантал Парма, няма как да се оплачеш, след като до теб има такъв играч.

Кой ви насочи на поста на централен блокировач?

– Аз започнах като централен, треньорите казваха какво да се прави, след това минах през диагонал, тъй като съм над 2 метра и ми беше трудно да посрещам. Честно казано, като диагонал се чувствах по-комфортно, защото като център има моменти, в които не срещаш топката в атака, това не е забележителен пост, вършиш мръсната работа като цяло. Но не ми е било проблем, вършех си я с удоволствие. След това, като станах диагонал атакуваш повече, получаваш повече възможности, добре е.

Накъде поехте след ЦСКА?

– Получих оферта от Галатасарай в Турция, играх две години там. От Турция отидох в Испания, Ла Мерия, Гран Канария.

Лесно ли се адаптирахте към тези първенства?

– Да, като цяло да. Научих испански и турски донякъде, макар че в Турция говорихме предимно на английски. В Испания обаче трябваше да науча добре езика, защото там нямаше толкова чужденци. Хареса ми и живота там, допадна ми, така че беше удоволствие.

Накъде поехте след волейбола?

– Продължих в спорта, първо бях играещ треньор, като изкарах 10 години в ролята на треньор. Бях начело на Перуел, Лерия в Испания, а в България бях треньор и на Марек Юнион Ивкони. Сега съм учител в Испания.

Следите ли какво се случва в последните години с ЦСКА?

– Да, постоянно. Гледам мачове, когато мога, чета, информирам се.

Какви са ви впечатленията от отбора и проблемите около залата?

– Само мога да сваля шапка на Сашо Попов, че успя да не разпусне клуба. В Испания, два клуба, които бяха дълги години шампиони, закриха школите си и се отказаха. Сега започват да възстановяват, но 10 години изчезнаха. Сашо обаче, нямам представа как го постига, но мога да му кажа „браво“. На фона на всички проблеми, както с базата, така и финансови. Трябва да си истински цесекар, за да продължиш в тази посока.

Ако проблемите със залата се разрешат, ще може ли ЦСКА да гледа и към по-позитивно бъдеще?

– И в момента ЦСКА е от водещите отбори. Да, няма нищо общо с бюджета на Пазарджик и Нефтохимик, но успяват. Залата е водещ фактор, който преди не сме имали като проблем. Това си беше нашата зала и никой не можеше да ни каже нищо. Това е сериозно перо и трябва скоро да се разреши, защото близо половината бюджет отива в разходи по нея. Без тази финансова тежест, на Сашо ще му е много по-лесно да изгради още по-силен отбор и да държи школата на висота.

Какъв съвет бихте дал на настоящите волейболисти на ЦСКА?

– Трудно е да се съветва младежта в днешно време. Нека да обичат спорта ни, защото той е магия. Трябва да се играе с любов. Да държат на ЦСКА и да станат скоро шампиони. Трябва да се случи. Спортът е много по-комплексен от всички останали, няма част на тялото, която да не се използва и се развива координация. Труден е, не на всеки се отдава. Пожелавам им да продължават да пишат с достойнство историята на най-успешния волейболен клуб в България.

Известен сте във волейболните среди като „Елвиса“. Откъде се появи този прякор?

– Малко случайно стана всичко, просто съвпадна моето влизане в казармата с излизането на филма на Елвис в казармата. Аз свирех на китара и оттам тръгнаха така да ми викат. Не съм много сигурен, но мисля, че Петко Петков ми го измисли. Той ме сравни с Елвис, заедно с Иван Николов започнаха да ми викат така. Повечето хора наистина ми викат Елвис. В последствие и на други хора им лепнаха този прякор, но аз останах „оригинала“.