Никога няма да има втори като Лев Яшин

Динко Гоцев, corner.dir.bg

На 12 той разтоварваше камиони в завода в Уляновск, за да помага на родината във войната. На 16 получи първия си орден като шлосер, а на 18 бе футболист и хокеист едновременно. На 34 го избраха за най-добрия в света и нямаше проблеми да победи всеки съперник на терена. Не успя да пребори обаче рака, язвата и гангрената, за да си отиде на 60.

Никога не разбра какво е лукс, а една световна звезда обикновено тъне в такъв.

На 20 март 1990-а новината за неговата кончина изведе по улиците на Москва вероятно милион, кой знае колко всъщност хора. Днес, за съжаление, новините в медиите в страната няма да припомнят в основните си заглавия за него. Да, вестите са други, а името на Лев Иванович Яшин и днес би било важно да не се забравя. По далеч повече причини от футболните.

32 години след смъртта на Черния паяк, който продължава да е най-великият вратар, някога заемал тази позиция в любимата игра на планетата, историята му е поучителна и в светлината на актуалните събития. Никой от съотборниците и приятелите му не може да я разказва без сълзи в очите. Яшин живее като човек от народа, отива си като такъв, запомнен е като такъв. А силата на неговото лидерство е държало близо две десетилетия съблекалнята, пълна с руснаци, украинци, беларуси, грузинци и други, във фланелката с абревиатурата СССР. Но и затова има време в тази история.

Яшин се ражда в Богородское, район на Москва, през 1929-а. Играе футбол и хокей от съвсем малък, като нападател, вратар – всички позиции. Не са лесни години. На 11 е, когато Втората световна война се спуска върху континента, а на 12 вече работи в завод за военна техника, като помага с всичко, с което едно дете може да помогне.

На 16 получава орден „За доблестен труд във войната“, какъвто е даван на мнозина. Месеци по-късно напуска работата в завода, след като изживява нервен срив и става скандал. За този инцидент се знае малко, но е факт, че в годините на върха на славата му, партийните и държавни ръководители се въздържат да наградят Яшин с ордена „Герой на социалистическия труд“, какъвто имат повечето му съотборници. „Петното“ в биографията хем го има достатъчно ясно, за да няма медал, хем е потулено при блестящата репутация на обичания от всички вратар.

На 18 вече е в Динамо и тренира с първия отбор, но там е легендарният Хомич – наричан Тигъра. Турнето на този тим в Англия и мачовете с Челси, Арсенал, Тотнъм и т.н. водещи състави на Острова са направили титулярния страж не само съветска, но и европейска звезда.

Хомич е суров с младока, но му показва и страшно много тънкости в професията. Той е изумен от пъргавината на момчето въпреки неговите 190 сантиметра ръст. Освен това Яшин е атлет, какъвто рядко се вижда – тренира по 4 часа на ден с футболния тим на Динамо, а още 3 посвещава на хокейния. Играе там паралелно до 1953-а, като печели Купата на СССР с него! Едновременно с това пази вече и под рамката на футболния тим. В събота играе на зеления терен, в неделя слага доспехите и влиза на леда в официални мачове.

Началото е доста необещаващо. В дебютния мач му вкарват два гола а публиката дюдюка – стандартите на Хомич са високи. След още два-три мача позволява на топката да го прехвърли, изритана от противниковия вратар. В съблекалнята му се нахвърлят, обясняват му, че никой в Динамо няма да го чака да се учи. Но от 1953-а, преди да навърши 24 години, той е вече титулярният страж. Отказва се от хокея, въпреки че го обожава. Няма как да бъде и двете – просто не е възможно.

Постепенно се превръща в звезда, като сериите му без допуснати голове са незапомнени в много силното по това време първенство на СССР, където играят най-добрите клубове от всички републики. Светът още не знае за Яшин, но скоро ще разбере.

Следват пет титли с Динамо, за който изиграва над 700 мача, немалко от които не са официални. По това време се правят турнета, организират се приятелски и бенефисни срещи… Никога не сменя екипа на Динамо, на когото е научен да е привърженик от съвсем ранна възраст от баща му. Носи само тази фланелка на клубен отбор до последния си мач през 1971-ва.

През 1956-а печели златен олимпийски медал в Мелбърн, а през 1960-а става и европейски шампион със СССР на първото първенство на континента. На върха на славата е, а оферти идват от цяла Европа. Остават в бюрата на партийните ръководители и тези на Спорткомитета на Москва, които не дават и да се издума – Яшин в чужбина?!

Това са златните му години, а за него започват да се появяват статии в издания като „World Soccer“ (Великобритания), „Ел Графико“ (Аржентина), „Франс Футбол“ (Франция) и испанския „Дон Балон“. Славата му е огромна, но у дома той си остава в квартирата в московския квартал, в който се е родил. Децата му се раждат там, живее скромно и никога не е искал повече. Не е човек, който да се моли някому или да иска привилегии. Съпругата му Валентина разказва след смъртта на Лев, че апартаментът си е бил все същия от края на 60-те, а хладилникът им не е подменян от 1971-ва. Купил го след последния му мач като футболист и така – 20 години…

Статистиките в тези златни години – втората половина на 50-те и първата на 60-те, са убийствени. Запазил е около 300 „сухи мрежи“ в мачовете на Динамо и СССР. Има спасени около 150 дузпи (клубните историци твърдят, че са 153). Никой никога не е правил такива неща. Получава всяка седмица стотици писма от целия свят, от фенове на играта – колумбийци, англичани, германци, дори австралийци. Невероятно популярен навсякъде, където гостува съветският отбор, който иначе е доста хладно приет из Западна Европа, по съвсем обясними причини.

Та, за този сборен тим, това си е отделна тема. В него в епохата на олимпийската титла и европейското злато от 1960-а се налагат играчи като Месхи, Метревели, Войнов, Маслаченко… Грузинци, украинци, беларуси. В съблекалнята вероятно нямаше да е никак лесно, ако не беше Лев Иванович.

„Той бе толкова уважаван, че никой не си позволяваше да оспорва авторитета му – спомня си Слава Метревели. – Никога не повишаваше глас, усмихнат и опитващ да помогне на всички.

Яшин – дали съзнателно или не, дали като роден лидер или просто заради характера си на добряк, държеше колектива заедно. Ние се чувствахме единен, здрав отбор именно, предвождани от този човек.“

Идват обаче най-тежките изпитания, и то – когато е на върха на спортната си форма и слава. На Мондиал 1962 отборът е изпратен с огромни, излишно напомпани допълнително очаквания. Да, той е шампион от 1960-а на Европа, но там не участват Германия, Англия… А и по света има достатъчно силни тимове, не само на Стария континент. В Чили съветският отбор се проваля, а виновникът е само един – Яшин. Пресата в СССР го унищожава, пишат се неща, които са трудни за вярване в наши дни.

Той е само на 32 години, когато се прибира от световното първенство, но вече „са го пенсионирали“. За първи път го освиркват и на стадиони в страната, когато гостува с Динамо. Явно хората се влияят от писанията. „Отивай да си гледаш внуците“, му подвикват от трибуните на един мач. Изпада в сериозна дупка, затваря се още повече в себе си, със семейството, в малкото апартаментче. Не може да повярва, че е обвиняван за провала само той. А и – провал е доста силно казано, СССР играе четвъртфинал и е победен там от домакина Чили при доста спорно съдийство. Преди това е победил Югославия и Уругвай в групата… Но явно това не е достатъчно при „очакванията“.

Една вечер чупят прозорците на квартирата му. Всички знаят къде живее, всеки може да го е направил. Това – както казва съпругата му години по-късно – е единственият момент, в който Лев Яшин се замисля дали да не замине да играе някъде далеч от Москва. Не, че някой ще му разреши, но… преди това самият той не си го е помислял.

Отговорът му обаче е друг. Тренира два пъти по-здраво. Прави невероятна серия от блестящи мачове с Динамо, помагайки за поредната титла през 1963-а. За СССР е великолепен в мачовете срещу Италия от четвъртфиналите на Евро 1964, които се играят в елиминационен формат. В Москва идва победа с 2:0, а той спасява дузпа на Сандро Мацола. В Рим резултатът е 1:1, а според италианската преса, никой не е виждал такова вратарско представяне. Пак хваща дузпа на Мацола, а голът за домакините идва едва в последните секунди от Джани Ривера.

Именно тези двамата след мача изтичват първи да искат екипа на Черния паяк. Прегръщат го, тупат го приятелски, въпреки отпадането. В края на същата 1963-а Яшин е първи за „Златната топка“, а Ривера – втори. Италианецът и до края на дните на руския идол поддържа връзка с него, предлага помощ за операции в Италия в късните и тежки години от живота на вратаря.

1963-а – годината на големия му реванш, е белязана от титла с Динамо, триумфа срещу италианците и един незабравим двубой на „Уембли“. ФИФА и английската Футболна асоциация организират „Мач на века“ за стогодишнината от началото на играта. Англия срещу Отбор на света. Предават го в над 80 страни, нещо нечувано за онези години. Яшин пази през първото полувреме и заключва вратата – 0:0. Представянето му е изпратено от сто хиляди английски фенове с аплаузи на крака. „Никой не можеше да му вкара гол в онзи ден. Можеше да седим на терена до полунощ, но нямаше да му вкарат“, шегува се друг негов голям приятел – Денис Лоу.

Наричат го Черния паяк – изданията от Италия, Англия и Германия подемат прякора. Почти винаги играе в черен екип за СССР, понякога слага и зелен – най-вече в Динамо.