Всички знаете кой е Георги Иванов. Гонзо няма нужда от представяне. С него „Агенция Блиц“ прави едно нетрадиционно интервю, в което говори не толкова за футбола, колкото за някои лични неща от неговия живот. И най-вече за баща му – легендата на Пловдив Александър Иванов. Георги никога не е бил толкова откровен. Убедете се сами…

– Георги, как премина детството ти и кои са най-ярките ти спомени от него?

– Имах щастливо детство. Даже бих казал – много щастливо до момента, в който баща ми почина.  В родния ми квартал в Пловдив имаше много деца. Не се спирахме – играехме на криеница, на стражари и апаши, на футбол. Тогава се сприятелих с доста момчета, с които сме приятели и до днес.

– Как се запали по футбола?

– Откакто се помня, винаги съм искал да стана футболист. А и все пак съм от спортно семейство – баща ми е бил футболист, а майка ми е играла баскетбол в силния отбор на Марица. Бях на 10 години, когато се записах в школата на Локомотив (Пловдив). Татко, който навремето е бил една от звездите на Ботев, прие нормално новината, че съм започнал тренировки в другия голям пловдивски тим.

– Баща ти е бил един от най-добрите футболисти в Пловдив. Гледал ли си негови мачове?

– Не, защото той се отказва много рано – на 26-годишна възраст, а си отиде от този свят на 33. Имам само един по-ярък спомен. Баща ми и съотборниците му бяха на лагер в Слънчев бряг в хотел „Кубан” и аз бях за няколко дни при тях. Но негови мачове – за съжаление не помня.

– Какъв човек беше той? Какво те съветваше и какво си научил от него?

– Баща ми беше голям човек за мен, а аз исках да приличам на него. Не на футболиста Александър Иванов, а на човека. Той беше моят личен пример в живота – как да се държа, как да общувам с хората, как да се отнасям към тях. Да не се предавам, да се боря сам и да намирам изход от всякаква ситуация.

– Каква е истината за смъртта на баща ти? Носят се какви ли не слухове.

– Много глупости съм чувал и чел. Много! Това са безкрайни измислици и тъпотии. Затова сега за първи път ще разкрия какво точно се случи с него. Три месеца преди да почине, татко претърпя автомобилна катастрофа с автомобил. 25 дни беше в кома. След като излезе от нея, се наложи цели три месеца да бъде в психиатрия, защото не беше никак добре. Лечението премина… Изписаха го… Малко след това обаче настъпи голямата трагедия. Блъсна го автобус. От това почина баща ми – след като го удари автобус.  Майка ми оттегли обвиненията към шофьора, защото се доказа, че татко се е движел по средата на пътя. Ето това е истината. Не е нужно на никого да обяснявам за моя личен живот. Затова, което преживях тогава като 13-годишен.

– Как разбра лошата новина и помниш ли погребението му?

– По време на инцидента татко не е имал документи в себе си. Наложило се е майка ми да отиде в моргата, за да го разпознае. Аз научих от Славчо Хорозов – бившия централен защитник на Ботев. Ние бяхме комшии и много близки с него. Той ми каза за случилото се… На погребението имаше много хора. Но после останаха много малко хора до мама, до мен и до сестра ми…

– Разкажи ни нещо повече за майка ти и сестра ти?

– Майка ми е уникална жена. След като татко почина, тя не се предаде. Напротив – захвана се да работи на две места, за да ни издържа, защото имахме много трудни моменти. Имаше дни, в които просто нямаше какво да ядем. Но майка ми успя да излезе от тежката ситуация. Сестра ми е с 5 години по-малка от мен.  Има добро семейство и две прекрасни дъщери – да са живи и здрави моите племеннички. Аз винаги съм бил и ще бъда до майка ми и до сестра ми.  Намеря ли малко свободно време, отскачам да ги видя.

– Как се запознахте със съпругата си Мариета?

– О, с Мариета се познаваме от деца. От един квартал сме. Живеехме на 100 метра един до друг. Нашите съдби са свързани. На 17 години станахме гаджета и така до ден-днешен сме заедно. Тука пак се сещам за жълтите бомбастични новини по мой адрес. Постоянно ме развеждат, но аз съм си с Мариета.

– Кога беше сватбата ви?

– На 14 март 1999 година. Много приятели присъстваха на тържеството. Сред гостите бяха всички от Локомотив (Пд) и Левски.

– Можеш ли да ни опишеш как преживя раждането на сина ти Александър?

– 29 септември 1999 година е един от най-щастливите дни в живота ми, когато Сашо се роди в София. Толкова много алкохол изпихме, че синът ми би трябвало да живее 100 години.

– Върви ли Сашо по твоите стъпки?

– За мен по-важното е стане добър човек. Да е културен, възпитан и да успее в живота. Дали ще направи кариера във футбола – не е толкова от значение. .

– Някои бивши играчи на Левски помнят ерата „Чорни” с многото пари. Ти с какво я помниш?

– Категорично не само с парите. Ние бяхме много силен отбор – като футболисти и личности. За 5 години станахме 3 пъти шампиони.

– Още ли си страстен пушач?

– Да. Започнах да пуша на 17 години, но цигарите никога не са ми пречели. Няма да ги спра, каквито и картинки да слагат на кутиите. Не смятам, че цигарите са най-големият бич или враг на здравето. Стресът, например, е по-вреден. А и не само той…

– Кои са били най-сладките и най-горчивите цигари в живота ти?

– Разбирам подтекста на въпроса ти. Аз съм доволен от своя живот. Всичко, което съм поискал, съм го постигнал абсолютно сам – без ничия помощ. Имал съм трудности и то никак малко, но те ме направиха по-силен, те ме калиха. Не мога да се срамувам от нито едно действие в живота си. Така че, казано с две думи – пушил съм предимно сладки цигари (смее се).