Равенството е резултат, който не е допустим в някои спортове, но това не се отнася за футбола. В повечето елитни футболни шампионати през годините между 20 и 30% от мачовете приключват без победител, като в дадени периоди делът на „хиксовете“ е и значително по-висок. Това кара различните футболни организации да предприемат мерки, с които да стимулират тимовете да не се задоволяват с това само да не губят дадена среща, а да имат като единствена цел победата.

През по-голямата част от XX в. за победа се дават 2 точки, а за равенство – 1, което кара отборите да са по-предпазливи, за да могат да добавят нещо към актива си.

В Перу през 1970 г. шампионатът се дели на две части – в първите 13 кръга се използва нормалната система на точкуване, докато през вторите 13 победата се оценява на 4, а равенството на 2 точки.

През 1984 г. в СССР решават да действат по-радикално – всеки отбор има право на 10 равенства в хода на сезона и всяко следващо няма да бъде точкувано.

Впоследствие това правило е моделирано в уродлива форма – ако даден отбор има поне двама национали, за него този лимит не важи. Така през 1986 г. Динамо Киев и Динамо Москва завършват с абсолютно равен актив (14 победи, 11 равни и 5 загуби), но украинския тим е с точка повече, тъй като почти целия състав на Валерий Лобановски е пренесен в Сборная и те се освобождават от това правило.

През 1985 г. България дава своя принос, след като футболната ни централа взима решение при нулеви равенства да не присъждат точки с цел повишаване на резултатността.

Вместо това се повишава броя на двубоите, в които двата тима си пускат по 1 гол в последните минути, за да могат да спечелят поне точка и да заобиколят правилото.

В края на същото десетилетие в Югославия пък равенството в редовното време е последвано от изпълнение на дузпи. Този начин на определяне на крайния победител помага на Цървена звезда да спечели КЕШ през 1991 г., надвивайки Марсилия на финала в Бари именно след 11-метрови удари.