Днес, 10 ноември, Атанас Узунов навършва 70 г. Настоящият председател на Общинския съвет в Пловдив и бивш международен футболен рефер се определя като реализиран човек.

И не съжалява за нищо в извървения път досега.

Стяга се да отбележи юбилея си с много приятели, колеги и естествено, със своя кумец Христо Стоичков. Заварвам го в обедната почивка в кабинета му да гледа жребия за купата на България.
И дори всекидневието му да е запълнено с административна работа по текущите градски дела, той не се откъсва от футболната тематика, макар да твърди, че не ходи по мачове, за да не хаби нерви.

Радко ПАУНОВ, 24chasa.bg

– Г-н Узунов, ако трябва да опишете в книга своя 70-годишен живот, кои важни моменти ще откроите в нея?

– Много са. Близки настояват действително да издам книга за себе си, дори я бях започнал, но поради прекомерна ангажираност я изоставих.
В живота ми има много интересни неща и те са свързани най-вече с футболното съдийство. Бих посочил започването на състезателната ми дейност като футболист до тежката травма.

Израснах на 20 метра от стадион „Марица“. Там ми беше като втори дом. Бях на 7 години, когато се запалих по футбола. Минах през всички школи на клуба, стигнах до мъжкия отбор.

На 19 г. бях в първия отбор на „Марица“ и след отбиването на военната служба се завърнах в тима. По-платено обаче беше в „Тракия“ (Стамболийски) и преминах там. Получих тежката контузия в един мач от „Б“ група в Казанлък.

Бяха ме отписали, не ми разрешиха повече да играя

Тази травма бе преломният момент. А бях едва на 21 г. Лекувах се година и половина и трябваше да приключа като действащ състезател.

– Но футболът не ви изостави, нито вие него.

– О, разбира се. По решение на Зоналния съвет тогава Торос Папазян се поинтересува от моето състояние и ми предложи да завърша съдийските курсове.
Станах студент в Националната спортна академия. Бяхме една задружна група приятели с Петьо Зехтински, Стефан Генов, Гошо Караколев. След завършването бях треньор в родния си клуб „Марица“ и първо отговарях за вратарите – от деца до мъже.

Някои стигнаха до „А“ група и националните отбори – Николай Киров и Армен Амбарцумян. Сега и двамата са треньори в нашето първенство.

„Марица“ беше школа, която създаваше много футболисти

Набор 1978 се падна на мен. Горях в работата си. Започнах да си изграждам отбора не само с пловдивски футболисти. Имаше деца от Сопот, Харманли, Варна. И когато ходех впоследствие да ръководя някоя футболна среща, отивах по-рано, за да мога да гледам някой детски мач. Така откривах таланти.

– По този начин ли открихте Христо Стоичков, на когото впоследствие ставате кум?

– Той е по-особен случай. Преди да стана студент, след контузията започнах като физкултурен организатор в комбинат „Юрий Гагарин“ в Пловдив. Там имаше футболен отбор, направихме си терен, който и сега съществува. Дори наскоро ходихме да го огледаме със сценаристи и режисьори, които ще заснемат филма за Христо Стоичков.

Отборът беше добър, по онова време това е нивото на нашата „В“ група. Там играеха футболисти, които не успяха да стигнат до „Ботев“, „Локомотив“, „Марица“ и „Спартак“.

Тогава Ицо беше освободен от „Марица“, беше 9-класник в училището „Христо Гюлеметов“. В „Юрий Гагарин“ имаше паралелка към Механотехникума за работници, които да продължат образованието си. Разговарях с родителите му. И го изтеглихме в отбора на „Юрий Гагарин“. Така завърши и техникума.

Първо беше в цеха за стругари, фрезисти и шлайфисти. Всички го приемаха радушно като младо момче. Много бързо израсна при нас, открояваше се и нямахме право да го задържаме в един заводски отбор.

– С ваша протекция ли отива в отбора на Харманли?

– Може да се каже. Там треньор беше Сава Савов, мой близък приятел. Него Ицо признава за един от откривателите. Сава го държеше строго. Тогава – дисциплината бе номер едно. Решихме с родителите му да го оставим в Харманли.

Още първата седмица Сава обяви, че му става настойник

Оттам тръгнаха успехите му. Мина през юношеските национални гарнитури и след това в ЦСКА.

Всяко лято имаше преглед на младите надежди – избрани момчета от всички зони. Големите специалисти и треньори ги наблюдаваха. Първо Паро Никодимов искаше да го открадне за „Дунав“ (Русе), след което се намесиха ЦСКА и „Ботев“ (Пд). Мечтата на Ицо беше „Ботев“. Като дойде поканата от ЦСКА, той сам реши, не съм му влиял, макар да бях скептичен. Тогава там играеха светила като Гошо Славков, Стойчо Младенов и трудно можеше да пробие сред такива звезди. Но той наистина успя.

– Тази почти 50-годишна връзка между вас може ли някой да разруши?

– Абсурд. Христо го зная от 7-годишен. Гонеше топките зад вратата ни. Сутрин на тренировка това хлапе идваше. Следобед – пак. Питах го: „Абе ти на училище не ходиш ли?“.

Отвръщаше, че учителката била болна. И след пребиваването му в Харманли ми заръча: „Един ден, като се заженя, ти си ми кум!“

 

Когато бях още студент, открих Мариана и го запознах с нея

 

Една зима звъннаха вкъщи и ме поканиха за кум.

– Какво си говорите със Стоичков за българския футбол?

– Честно казано, тази тема я избягваме.

– Защо?

– Просто не си говорим за българския футбол. Той е разочарован от нивото му, аз – също. Наистина не ми допада. Даже избягвам да ходя на мачове. Нервите не ми издържат. Пресен пример е последното пловдивско дерби, на което съзнателно не отидох.

– Да речем, че бяхте там. Какво щяхте да направите?

– Щях да съм целият разлюлян. Макар и сега да съм така. Не приемам това, което се случва по стадионите.

– Накъде върви българският футбол?

– Не ми се говори.

– След пловдивското дерби кметът Костадин Димитров попита: „За кого строим тези стадиони?“.

– Много правилен въпрос. Идете да видите какво е състоянието на стадиона – съблекални, сектора за гости. Лом. Не приемам този манталитет. Но рано или късно ще влезе и у нас такъв закон, какъвто има в Англия и в белите държави.

– Там хората отиват на мач като на празник, а при нас – като на война. Защо е така?

– Балкански нрави. Така е не само у нас, а и в Сърбия, и в Гърция. И в Турция го имаше, но в последно време тези ексцесии там вече ги няма. Сигурен съм, че в близко бъдеще и при нас ще се приеме такъв закон.

– Ако вие бяхте съдия на последното пловдивско дерби, какво решение щяхте да наложите?

– Имал съм такъв случай. Мисля, че беше на 1 април 1998 г. Ръководих срещата „Левски“ (Кюстендил) и ЦСКА. Абсолютно същата ситуация, само че се случи по време на почивката. Фенове на „Велбъжд“ пребиха вратаря на ЦСКА Ивайло Петров и капитана Адалберт Зафиров в съблекалнята. От ЦСКА отказаха да продължат срещата и си тръгнаха. Футболният съюз присъди по 0 точки на двата отбора по взаимна вина.

– Сега Дисциплинарната комисия присъди 4:0 за „Ботев“ (Пд). Съгласен ли сте?

– Не искам да обсъждам решенията на Дисциплинарната комисия – каквото и решение да бяха взели, е меродавно.

Отборът домакин е задължен да осигури нормално протичане
на футболната среща.

– Будят безпокойство думите ви, че отказвате да ходите на мачове. Толкова ли сте огорчен?

– Да. Професионалната ми кариера мина в съдийството. По време на срещи в събота и неделя ходя да гледам и да откривам млади и перспективни съдии. За мен е радостно, че пловдивската колегия е №1 в България в момента. Имаме двама от най-добрите български и европейски съдии – Георги Кабаков и Радослав Гидженов.

– Значи има надежда.

– Ходя и гледам млади съдии по на 16-17 г. Наблюдавам ги и като видя, че има перспектива у някого, го лансираме по-бързо. Затова предпочитам юношеските двубои.

– Как минава денят на председателя на Общинския съвет на Пловдив Атанас Узунов?

– (Смее се – б.а.) Занимавам се с работа, която нито съм очаквал, нито съм мечтал. Да не се връщам назад. Но вече 15 г. съм в Общинския съвет на Пловдив – първо като съветник, а от 2 г. и като негов председател. Заедно с покойния ген. Йордан Кюмюрджиев сме от учредителите на ГЕРБ в Пловдив.

С Бойко Борисов сме приятели от младежи. Той беше пожарникар, а аз – млад рефер. Няма да забравя, слизам от самолета от Рим, той ми писал съобщение: „Играем еди-каква си среща в Сандански“.

И аз директно заминавам там да свиря мач на сборни отбори. Ходил съм и в Сливен пак по същия повод.

Като стана главен секретар на МВР, имахмепо-остри влизания с него. Бях председател на съдийската колегия. Много от подчинените ми бяха подлагани на натиск – кой отвлечен, кой пребит, кой вкаран в багажник. И почнахме по-чести срещи с него. Но приятелството ни с Борисов е неизменно.

– Няма да забравя с каква неохота приехте да станете председател на Общинския съвет в Пловдив по нареждане на Борисов.

– Бе голяма изненада, когато нареди да оглавя местния парламент. 20 мин мислих да си направя самоотвод. Бях решил на тази възраст да се отдам на почивка, да играя бридж с приятели.

Не можех да откажа. Увещаваха ме, че ще е за кратко, колкото да се спаси положението. От централата на ГЕРБ непрекъснато ми напомняха как в София не могат да изберат председател на СОС. И така временното стана постоянно.

– Какво ви струва да поддържате баланс между групите в съвета?

– Старая се да бъда добронамерен с всички. Нямам конфликти с никого, дори с опозицията не съм влизал в пререкание. В крайна сметка гледам да балансирам.

– Властта опиянява ли?

– На мен ми е тежест. Но не мога да кажа, че не съм свикнал с председателския пост. В началото ми беше много трудно.

– Увеличиха ли се приятелите ви?

– Да. Не отказвам на никого. Има тягостни и напрегнати моменти.

– Кой е най-драматичният момент в живота ви?

– Загубата на моята съпруга. Тя изгледа децата и внуците, докато аз ходех по футболни срещи.

Нямах време за семейството. От понеделник до сряда ръководех мачове извън страната, прибирах се в четвъртък късно и в събота и неделя свирех на срещи от вътрешния шампионат.

Сега не съжалявам, че приех да съм председател на общинския съвет. Борисов ми даде правилен съвет, че така ще съм сред хората и няма да мисля само за загубата на жена ми. Децата ми имат свои семейства, не мога да ги ангажирам.

– Кой ви глади костюмите?

– Сега вече има при мен връзка и съм много доволен, че има кой да се грижи за мен и за дома ми.

– Вашият звезден миг?

– Всичко съм постигнал с труд. До международната си кариера не бях уязвим. Впоследствие, когато трябваше да ставам международен съдия, колегите ми малко или много взеха да поглеждат завистливо. И се почнаха едни доноси за здравословното ми състояние. Стигнах до Шампионска лига.

 

Свирих мач на „Барселона“ с „Байерн“ (Мюнхен)

 

пред 100 000 зрители на стадион „Ноу Камп“ през 1996 г. Това за мен е най-големият спомен.

Няма голям футболен клуб, на който да не съм съдийствал. След това на финалите на европейското първенство в Англия пак през 1996 г. Това са моите звездни моменти.

– Казват, че човек на всяка възраст може да започне отначало. Мислили ли сте върху това?

– Какво да започна? Футболът ми даде много, устроил съм си живота. Реализиран човек съм. Имам си дом, децата ми са добре. Не съм богат, но не съм и беден. Трябва ми само едно здраве.