Любомир СЕРАФИМОВ

На 2 ноември 1977 г. цяла България говори за чудото от Станкето, както е известен град Дупница при социализма. Свежата глътка въздух във футбола ни идва от заложилия най-вече на местни кадри Марек, който стига до епични двубои в евротурнирите с баварския колос Байерн. Присъствието на дупничани в Европа е кратко, но колоритно. Десетилетия по-късно великият Алекс Фъргюсън, срещнал коравия тим начело на Абърдийн, разпитва Венци Стефанов за митичните братя Петрови, вгорчили живота му на култовия стадион „Бончук“.

Марек от онези лета е истинско явление от британски тип – разчита на физическа мощ, тактическа дисциплина и пълно себераздаване, а влакове от Дупница с горещи и шумни фенове следват отбора при гостуванията му. Толкова страшният тест на Купър, създаден за употреба от американската армия – да се пробяга максимално дълго разстояние за 12 минути, който е покриван задължително от футболистите ни в онези години, не е проблем единствено за дупничани. Футболната ни общественост научава имената на пълни анонимници – на вратаря Стоян Стоянов, безкомпромисните защитници Любен Колев и Роман Караколев, техничните халфове Димитър Димитров-Мики и Асен Томов. Чува за Александър Райнов и Любен Севдин, който по-късно ще стане любим герой в левскарския фолклор с гола си във вратата на ЦСКА във финал за купата през 1978 г. Всички те израстват до двама опитни играчи – централния бранител Николай Кръстев-Шулц и полузащитника Сашо Паргов. Всяка армия си има предводител, той също е местен – Янко Динков. Рано побелелият специалист съумява да използва втория си шанс. За първи път Динков поема отбора през 1971 г., след като силното поколение на дупничани е изчерпано, а звездите Кирил Миланов и Йордан Самоковлийски напускат. Тимът закономерно изпада. През есента на 1974 г. Янко отново е назначен начело на Марек и само за два сезона го превръща в шлагер.

За да полетят високо обаче дупничани имат и шанса да намерят златни подкрепления отвън – близнаци от школата на Левски, известни в началото на кариерата си като братя Златанови. Иван и Венцислав Петрови вървят в комплект, остават недооценени на „Герена”, после и в Ботев Пд, за да стигнат до скромния Торпедо Карлово. Те идват в града в подножието на Рила в нарушение на тогавашните правилници, според които елитен тим може да вземе от по-нискоразреден отбор само по един футболист. За близнаците обаче правят изключение и машината на Динков намира своя завършен вид в атака.

Тя руши табута в българския футбол. А Дупница скорострелно става първият и единствен неокръжен град, стигнал до евроучастия. За храбрата чета няма и унгарски комплекс – още в дебюта си за купата на УЕФА през есента на 1977 г. тя опуква Ференцварош с 3:0, което стига за реванша, завършил 2:0 за тима от Будапеща. „Ден по-рано столичният Локомотив катастрофира с 1:6 срещу  Андерлехт и шефове на федерацията ни  молеха: „Досега не сме побеждавали маджари, гледайте да паднем с по-малко! Така ни „успокояваха”, разказва Венцислав Петров.

На 1/16-финалите в турнира идва ред на страшилището Байерн, тогава вече трикратен европейски шампион, който се чувства спокоен след домакинското 3:0 в първия двубой в Мюнхен. Гостуването на баварците на 2 ноември 1977 г. е истинско чудо за малкия град, в който денят завършва с първа програма на тогавашната единствена телевизия. „Лошо време, валеше дъжд, стадионът бе препълнен още от сутринта, а мачът започваше в 14:30 часа – разказва вратарят Стоян Стоянов. – Хора имаше дори по дърветата. Едни си бяха взели храна, други играеха карти в очакване на началото.” От визитите си в Дупница, кръстена тогава на комунистически нелегален деец с партизанско име Марек, треперят дори родните грандове. Там се играе на живот и смърт, а за победата домакините воюват с всички, легални и нелегални средства. „Това бе много неприятен град за гостуване. Като тръгвах за мач там, целувах децата, защото не знаех дали ще се върна. Бият, блъскат, хапят, ритат от кръста нагоре”, споделя левскарят Иван Вуцов.

Шокът от попадането в сивата соцдействителност в дълбоката провинция е твърде голям за прославения тим със звезди от калибъра на Герд Мюлер, Сеп Майер и Карл-Хайнц Румениге. Германците предвидливо резервират стаи в току-що построения столичен хотел „София”. Неугледните съблекални на „Бончук” (въпреки козметичния ремонт, който им е направен специално за двубоя), подсилват чувството за безнадеждност. „Костотрошачите” обаче не ритат и не блъскат именитите си съперници, а демонстрират качествен футбол и още до почивката стопяват 2 гола от аванса на баварците.

„Играехме с цел да ги победим, а за отстраняване никой не е мислил. Но пък така се разви мачът, че можехме да докараме нещата до продължения и там не се знаеше какво ще се случи”, споделя стражът Стоянов. И продължава: „Имаше много време до края, но и ние бяхме много изморени, свършихме въздуха. В началото на второто полувреме влезе националът Капелман, който обърна играта”. „На съперниците ни им беше доста трудно да ни различават с брат ми, особено при корнерите, а ние добре играехме с глава – си припомня Венцислав Петров. – Защитниците на Байерн ни гледаха в лицата и се чудеха кой на кого е човек, ние се обръщахме да видят номера, за да се ориентират. Накрая се радваха като деца, че са паднали само с 0:2”.

2 ноември 1977 г., Купа на УЕФА

1/16-финал, реванш

МАРЕК – БАЙЕРН 2:0

„Бончук“             20 000

Ст. Стоянов, Л. Севдин, Н. Вуков, Р. Караколев, Ив. Палев, Ал. Райнов, С. Паргов, Ас. Томов (82 – Ст. Божурин), Ив. Петров, В. Петров, Ем. Кючуков

Ян. Динков

Майер, Нидермайер, Грубер, Шварценбек, Рауш, Дюрнбергер (46 – Капелман), К.Х. Румениге, Облак, Г. Мюлер, Ул. Хьонес (65 – Кьонкел), Аугенталер

Д. Крамер

Голмайстори: 1:0 Ив. Петров 33, 2:0 С. Паргов 38

Съдия: Е. Дилек (Турция)