Преди половин век „капещ лист” на Жеката и шедьовър на Начко не получават аплодисментите, които заслужават

ЛЮБОМИР СЕРАФИМОВ

Всяка победа над френските петли винаги е била повод за гордост за българския футбол – не и на 4 декември 1971 г. обаче, като след мача в пресата се сипят убийствени критики към представянето на националите – започнали срещата отпуснато и мудно, вяло и без стръв, дори безотговорно. Въпреки крайното 2:1 в наша полза в евроквалификацията се говори за загубени първи 45 минути и анемичен темп на посредствеността. И финалната присъда в заглавието на някогашния в. „Старт” е: „Победа без аплодисменти”. Имаш чувството, че не сме играли с един от най-силните отбори в Европа, а срещу някое футболно джудже.

Такъв обаче е повеят на тогавашното футболно време у нас – малко след представянето ни на световното първенство в Мексико,

оценено единодушно като провал

и предизвикало гнева лично на Първия в партията държава. При социализма с неблагополучията на родния футбол пряко се занимава висшето държавно ръководство. След „националната катастрофа” в Мексико се появява прословутата уводна статия на официоза „Работническо дело”, озаглавена „Докога ще се търпят недъзите на българския футбол”. Неподписана, по-късно тя попада в събраните съчинения на Тодор Живков. Е, световни шампиони не ставаме дори и с напътствията на Бай Тошо.

В българския футбол преди половин век започва с нищо необоснован лов на вещици. Търсят се пияници и пушачи сред родните звезди на терена. А новият старши треньор на А отбора Васил Спасов-Валяка получава заданието да „подмладява” състава. Срещу французите едва втория си мач с герба на гърдите прави вратарят на столичното Локо Румен Горанов, а на почивката в зоната на левия бек се появява абсолютен дебютант – славистът Виктор Йонов. Стражът обаче има лошия късмет да счупи пръст в средата на втората част и е заменен от „престарелия” Йордан Филипов, обявен за виновник за загубата ни с 1:2 от французите в Нант 3 седмици преди двубоя в София, който впоследствие играе елитен футбол чак до края на 1988 г. Малка подробност – няколко дни по-рано новият шеф на федерацията Данаил Николов поименно споменава Даната като част от групичка любители на чашката, системни нарушители на режима. Среднощна

свада в бар със сервитьор

с участието на талантливия халф на ЦСКА Георги Денев го вади въобще от сметките за мача с Франция.

Всъщност петлите са наши абонати по онова време. Победата ни с 2:1 в дебюта за гостите на бранителя Мариюс Трезор, който впоследствие се оказва истински трезор за френския национален тим, е четвърта за нас над този съперник, при това само една от серията идва в приятелски мач. Срещата на 4 декември 1971 г. обаче е без значение за крайния изход в квалификационната ни група, в която унгарците, изиграли рано-рано всичките си 6 двубоя в нея, са недостижими на върха за двата си преследвача и са сигурни четвъртфиналисти. Публиката на националния стадион „Васил Левски” също не проявява ентусиазъм, напротив, в началото на квалификациите дори е изцяло враждебно настроена към нашите. Стига се дотам на първия ни домакински мач срещу Норвегия тя да мине изцяло на страната на скандинавците в края, когато те изравняват резултата, и да започне да скандира иронично: „Мексико! Мексико!”.

Черните краски в онзи период допълва трагичната гибел на Гунди и Котков в огнения ад на „Витиня”. Подмяната на основни елементи в „мексиканския” ни състав

изглежда по-скоро самоцел

а не необходимост. В онзи момент легендата на пловдивския Ботев Динко Дерменджиев, тогава на „преклонните” 29 години, води в голмайсторската листа на А група, а вече се говори за „пенсионирането” му. Впоследствие той играе с успех още 9 сезона в елита ни. Чико обаче все по-често е забравян за големите мачове на А отбора и до края на дългата си кариера се изявява главно в неофициални турнета на националите, също както и капитанът Димитър Пенев, който е натискан да освободи място за новата вълна защитници като Кирил Ивков. Срещу Франция и Пенев, и Дерменджиев получават своя шанс и не се посрамват. Това само доказва какъв огромен потенциал има в онези години родният футбол – представителната ни единайсеторка прелива от талант и класа въпреки неоправданите и чисто емоционални смени на съставните й „чаркове”.

Точно преди половин век престижната победа, за която националите ни дори не получават аплодисменти, носи необикновени голове на необикновени хора. В началото на второто полувреме Петър Жеков изпълнява виртуозно своя специалитет при преките свободни удари, който навремето наричаха с позабравения днес термин „капещ лист” – топката поема високо над стената и после по невъобразима траектория бързо се снишава и „капва” в мрежата. Своя шедьовър добавя и Начко Михайлов, който тръгва с топката от центъра, преминава няколко бранители на французите, но не остава време да си нагласи кълбото на удобната левачка и с десния крак също препарира вратаря на Марсилия Карнюс. „Играх с травма, защото Спасов настояваше да съм на терена – си припомня Божил Колев, друг от пренебрегнатите герои на онзи странен мач – пак излязох на инжекции. Въпреки че бях контузен и победихме, треньорът ни глоби няколко души по 100 лева, защото не сме били на достатъчно високо ниво.” О, времена, о, нрави…

4 декември 1971 г., София

Европейска квалификация

БЪЛГАРИЯ – ФРАНЦИЯ 2:1

1:0 П. Жеков 47, 2:0 Ат. Михайлов 82, 2:1 Б. Бланше 84

БЪЛГАРИЯ: Румен Горанов (65 – Йордан Филипов), Милко Гайдарски, Димитър Пенев (к), Стефан Величков (46 – Виктор Йонов), Добромир Жечев, Божил Колев, Младен Василев, Христо Бонев, Петър Жеков, Атанас Михайлов, Динко Дерменджиев

Тр. Васил Спасов

ФРАНЦИЯ: Жорж Карнюс, Жан Джоркаеф (к), Мариюс Трезор, Жак Нови, Бернар Боские, Мишел Мези, Бернар Бланше, Анри Мишел, Жорж Леш , Шарли Лубе (76 – Жорж Берета), Ерве Ревели (60 – Луи Флок).

Тр. Жорж Булон

Национален стадион „Васил Левски”, 18 057 зрители. Рефер – Курт Ченчер (Гер) Жълти картони – Жечев, Жеков; Джоркаеф, Боские