Webcafe 

Някои хора са орисани да се превърнат в легенди на даден клуб. За някои съдбата е предначертала времето и мястото. За Дитмар Демут това място е кварталът на „червените фенери“ в Хамбург – Санкт Паули.

Германецът изкарва в колоритния клуб общо 16 години като футболист и треньор. И ако можем да направим някакво сравнение – в реториката минава за нещо като Димитър Пенев, но без величието на Стратега, а в емоционалността отива към Вили Вуцов.

„Мой приятел съдия веднъж ми подхвърли, че в обучителните видеа за реферите към Германския футболен съюз присъствам пет пъти като пример за „особено импулсивен тип треньор“ – смее се Демут. – Да ви кажа, преди някои срещи си налагах да бъда спокоен. Но 3-4 минути след началото на мача всичко това беше забравено.

Веднъж на един мач в Саарбрюкен съдията ме изпрати към трибуните, защото много мърморех. Но след като даде две измислени дузпи срещу нас, слязох директно на терена. Изкрещях му да не се е***а с нас и му казах, че ще извадя отбора. След това имаше големи вълнения – медийни доклади, щуротии… Стигнах чак до спортен съд. Но от последния излязох без наказание, защото магистратите прецениха, че дузпите наистина не са били реални.“

Звездният миг на Демут идва в любимия на сърцето му Санкт Паули.

Назначават го на пожар през 1999-а с единствената цел да задържи отбора във Втора Бундеслига. И това се случва. На следващата идва големият удар. Санкт Паули печели промоция за елита и смайва цяла Германия.

„Всички ни бяха подценили. Ние бяхме с най-малкия бюджет в лигата – спомня си Демут. – В началото на сезона президентът на клуба Рееналд Кох дойде при мен и заяви: „Имате 3 млн. марки, гледайте да оставите тима в групата“. След този случай почти цяла година не видях никого от шефовете. Появиха се във ВИП-ложата едва когато играехме решаващите мачове за влизане в Бундеслигата.“

От началото на престоя си в Санкт Паули Диди управлява с копринени ръкавици. И играчите го обожават.

„От един отбор, събран от кол и въже стана страхотен колектив – спомня си Демут. – Имаше една любима кръчма, в която се ходеше редовно. На мен ми беше ясно, че момчетата дават дежурства там. А съдържателят ме познаваше и веднъж ми каза: „Диди, откакто си треньор, вече не идваш тук. Да не стана прекалено изтънчен за моята бирария?“ Но отговорът беше друг – ако идех там в събота около полунощ, задължително щях да видя някой от моите там. И трябваше да се глобяваме, а аз не исках това.“

А след нощните запои идва махмурлук.

„Веднъж Марсел Рат дойде на тренировка, тежко вонящ на алкохол. Директно отидох при него и му казах да ходи на масаж и след това да се прибира – разказва германецът. – Ако някой те пита, имаш разтежение.“

А за да не излизат подобни истории в пресата, Демут има стратегия.

Негов бивш съотборник от Санкт Паули е репортер в „Хамбургер Моргенпост“. И треньорът всяка сутрин закусва с него и с негов колега от друг градски вестник -„Хамбургер Абендблат“, за да дава информация. И да контролира какво излиза по адрес на неговите момчета.

А Демут става пословичен в хамбургския фолклор с тактическото си указание преди дебюта си за Санкт Паули, а след това и преди грандиозната победа над Байерн Мюнхен, тогава европейски и световен шампион: „Момчета, днес разбиваме съперника с постоянни изстрели към вратата“.

„Всъщност този лаф беше измислен от тогавашния ни футболист Еду Пройс. Но много ме изкефи, на играчите също им хареса – разказва историята на култовата фраза наставникът. – Ако се върна на срещата с Байерн, на мен ми беше ясно, че защитата им е слабата страна и ако отбележим първи, ще се гипсират. Така и стана. Накрая изпаднахме, но с гордо вдигнати глави.“

След Санкт Паули Демут избира екзотична дестинация за следваща спирка в кариерата си – Гана.

„Беше много странно. Три дни преди началото на шампионата се каза, че спонсорите са се оттеглили и стартът беше отложен с шест седмици. Минаха три кръга, бяхме първи и прекратиха шампионата, за да може олимпийският отбор да замине за Игрите в Атина. Самите мачове рядко започваха навреме – изумен е педантичният германец. – Веднъж гостувахме в някакво планинско село. Мачът трябваше да започне в 2:00 ч. следобед.

В 1:00 на стадиона нямаше никого освен нас. В 1:30 изкарах момчетата да загряват. Съдиите дойдоха към 2:00 часа. Половин час по-късно реших да си тръгваме от стадиона. Помолиха ни да останем, защото противниците идвали. В 3:00 часа наистина видяхме отборът да пристига в селото, но не за мач, а за заснемането на някаква реклама.“