Сид ЛОУ

Guardian

„Беше история, която започна на игрището във Фуентеалбия“, каза Андрес Иниеста, а сега това беше краят. В залата на Барселона, където той току-що бе обявил пенсионирането си, имаше много аплодисменти, малко сълзи и молба, произнесена тихо и почти извинително. „Може ли семейството ми да слезе при мен“, попита Иниеста. И докато те вървяха по стълбите, на екрана отново се появи Андрес като дребничко момченце, около четири, в червен пуловер и син гащеризон, с крак върху топката.

За това момче, каза Иниеста, една нощ в Белгия би била достатъчна, но имаше още 1015 от тях за 22 години. Той беше на 18, когато изигра първия си професионален мач – победа с 1:0 при гостуване на Брюж в края на октомври 2002-ра. Той беше на 40, когато изигра последния си мач – поражение с 2:3 от Ал Шарджа на стадион „Халид бин Мохамед“ през юни 2024-та.

Иниеста се беше оттеглил от елита още преди 6 години. Искаше да си тръгне от Барселона в подходящия момент, за да го запомнят подобаващо. Този

последен валс

във финала за Купата на краля през 2018-а беше идеалният начин да напусне сцената. Последната му разходка, бос през терена на „Камп Ноу“ с изгасени светлини и празни трибуни, беше перфектното лично сбогуване. „Бих искал да се пенсионирам тук, но в Барселона трябва да даваш 300 процента, а за мен това беше невъзможно“, коментира Андрес. Вместо това той отиде в Япония и ОАЕ, а сега потвърди, че няма да играе повече никъде.

„Никога не съм мислил, че ще дойде този ден“, каза Иниеста или по-точно се опита да каже в самото начало на събитието. 500 души бяха привлечени в залата от човек, който никога не е изисквал нищо, но който означава толкова много за всички хора в Испания. Гласът му трепереше, ала беше време да се отпусне. И да знаете, той скоро ще се върне! Иниеста би искал да е треньор на Барса, но да не бързаме, защото все още не е направил дори първото си занимание като наставник. „Не мога да съм далеч от футбола, който ще продължи да бъде моят живот. Трябва да се уча, да правя грешки, така че стартирам треньорския си курс. Аз съм доста упорит“, сподели Андрес.

Първата вечер, когато семейството му го остави от Фуентеалбия в Барселона,

Иниеста не можеше

да спре да плаче

Хосе Бермудес – вратарят на отбора под 17 години, който го разведе из Ла Масия, си спомня едно малко дете, „деликатно и чувствително“. В хотел Rallye, на едва 50 метра, родителите му не се чувстваха по-добре. През нощта баща му получи пристъп на тревожност, събуждайки се решен да вземе сина си и да го заведе обратно в селото. Но майка му Мари се противопостави, настоявайки да му бъде даден шанс.

И в един хубав ден той го получи. „Карлос Навал се обади на Ла Масия и ме привика – спомня си Иниеста. – Бях на 16. Ферер искаше да тренирам с първия отбор. Целият треперех. Спомням си как ме чакаше Луис Енрике. Влязох в съблекалнята и не знам колко време мина преди дори да си отворя устата. Луис Енрике даде асистенцията за първи ми гол, той беше мой треньор и заедно постигнахме големи неща. Това символизира пътя на едно момче, което е играло във всички юношески формации и е стигнало до първия отбор.“

Пеп Гуардиола също беше там. „Запомнете този ден. Деня, в който за първи път играхте с Андрес“, каза мениджърът на Ман Сити на съотборниците си. През първите няколко дни от престоя на Гуардиола като треньор в Барселона, когато тимът загуби от Нумансия и направи равенство със Сантандер, когато всички смятаха, че наемането на Пеп е ужасна грешка и вместо това Барса е трябвало да подпише с Жозе Моуриньо, дойде едно почукване на вратата му. Иниеста беше дошъл да му каже нещо: „Вярвай в себе си и всичко ще бъде наред“. Няколко дни по-късно каталунците спечелиха с 6:0 в Хихон. А в края на сезона завоюваха требъл – 3 от 35-те трофея, прегърнати от Андрес.

Известно е, че Гуардиола тогава казва на Шави: „Това момче ще ни пенсионира всички“. Сега той самият се пенсионира, четвърт век по-късно. Между първия и последния му мач имаше 885 клубни двубоя и 131 за Испания. Две попадения се открояваха повече от всички други. На „Стамфорд Бридж“, което

доведе до бейби бум

и в Йоханесбург, когато гравитацията донесе топката при Иниеста и той спечели Световната купа за фуриите през 2010-а. Нямаше по-добър човек, който да стори това. Никой, който да бъде толкова всеобщо прегръщан и уважаван. Ако можеха, щяха да го изберат.

„Представете си шансовете някой от Фуентеалбия да успее“, каза Иниеста. Селото, което покори света, е с население от 2071 души. При този гол във финала – най-важният в историята на испанския футбол, Андрес свали тениската си, за да отдаде почит към починалия защитник на Еспаньол Дани Харке. Това попадение беше дело на всички испанци. Трудно ще намерите толкова страхотен футболист с подобно малко его. Той беше истински като всеки нормален човек. Иниеста разкри също така, че е страдал – бил е на тъмно място преди Мондиал 2010, защото е „жертва на нещо, което ме ужаси“.

Цяла Испания се придържаше към Иниеста като към нещо добро, момчето от Фуентеалбия, което се превърна в гордостта на народа. Загубата при оттеглянето му, дори 6 години след като напусна страната и 14, откакто отбеляза в 116-ата минута на финала на Световното първенство в РЮА, беше колективна. И не само заради този гол, а заради самият него. Той описа този момент като „небесен“ и това вероятно е точната дума, защото в него има нещо ангелско. Неговата кариера е не толкова колекция от хитове, колкото музикално произведение, извисяващо се над всички други. Това беше начинът, по който играеше. Такъв беше самият той…