Петър ЗДРАВКОВ

Неусетно дойде краят и на тази година. Поредната, в която българският футбол тъпче на едно място и то буквално. На разкашкани ниви като тази в „Надежда“, онази на стадион „Локомотив“ в Пловдив и двете морски тресавища – „Коритото“ и „Тича“. Всъщност газенето на място по тези допотопни настилки не задържа вече някакво постигнато ниво, а година след година ни влече надолу, понеже всички останали се развиват. И може би, правичката да си го кажем, именно и заради тези антифутболни условия Черно море не може да отстрани съперник в Европа дълги години. А например един тим без традиции – като Арда, успява.

Илиан Илиев-старши след победата над ЦСКА заяви за условията на стадиона на моряците: „Има го това във футбола, виждаме, че и на други места условията бяха същите“. Не, във футбола това го няма, има го в българския футбол. И е тъжно, че значима фигура в него като Илиан се примирява с лека ръка с това, но пък с размах критикува родната реалност по пунктове, по които му изнася. Щеше да е хубаво критичността му да се преформатира във взискателност към благодетелите на Черно море – за нормален футболен терен и цялостно по-хубав стадион. Ако бяха само моряците в отбора на нивите в Първа лига, картината щеше да е почти розова. Съгражданите им от Спартак са на същия хал и вместо да започнат от основите – състоятелна инфраструктура за бъдещето, те провеждат кампании за оцеляване и запазване на измамния елитен статут. В пловдивския парк „Лаута“ нещата са двойно трагични. Тревно покритие присъщо на изоставен селски стадион и парадоксът на парадоксите – частично осветление. Столичните адаши на Локо Пловдив са на сходно дередже и предвид подобрената финансова ситуация в „Надежда“ можеха направят всичко възможно ударно да подобрят условията за правене на футбол, но като почти всички останали у нас „правят футбол“ в калта.

Това издевателство над футбола, както го определи на „Тича“ Станимир Стоилов още през 2013 г., нямаше да е възможно, ако Българският футболен съюз работеше в полза на великата игра, а не за собственото си съществуване. Провъзгласеният за мъжкар от подкрепящите го – Георги Иванов и присъдружният му изпълком, и на йота не помръднаха от пагубното управление на предшествениците им, част от които и сега са в управата. Лиценз за ужасяващи съоръжения, все по-слабо съдийство, все по-пропадащ национален отбор, никакви съществени реформи и дори без плахи заявки за революция във футбола ни от каквато той има неистова нужда. След позора 1:6 от Турция на „Васил Левски“, на другия ден около 02:00 сутринта, Гонзо ни каза, че обсъждал с държавата в лицето на министъра на младежта и спорта, какво да се прави съвместно. Иванов, както и мнозина футболни деятели, и в наши дни убедено вярват, че държавата е длъжна да им свърши работата. Не, държавата, която е проекция на мръсната българска политика, няма никакво място във футбола. Днес, слава Богу, все още живеем в условия на пазарна икономика. Великата ни любима игра е бизнес, клубовете са частна собственост и е роля на акционерите в тях да се разберат с държавата за статута на стадионите, а междувременно и след това да ги облагородяват. Ако не могат или не искат – идва следващият. Ако такъв няма, значи клубът Х не е готов да оцелява на пазарен принцип и мястото му е при аматьорите.

Ключовата роля на БФС е да създава правила за повишаване качеството на продукта и да следи за изпълнението им. Държавата пък може да строи стадиони, в случай че е построила Детска болница, има в излишък и иска да сме домакини на голямо първенство. Това обаче няма да е възможно в обозримо бъдеще, предвид проблемната хазна. Да се въведе ред във футбола ни обаче е реалистично, стига актуалното статукво в БФС да си тръгне на секундата начело със своя президент, неуспял да постигне нищо като треньор и ръководител. За целта обаче заинтересованите клубове, сред които са най-вече водещите – Левски, ЦСКА и Лудогорец, трябва в един глас да извикат „Оставка“. Както ще го направят по-късно днес стотици хиляди българи по адрес на правителството.