corner.dir.bg

В последните десетилетия зимните олимпийски игри все повече се превръщат в сцена за изява на все по-култови герои.

Встрани от най-високото ниво и професионализма на класическите сили в зимните спортове, олимпийските правила дават голям шанс за изява странни, често куриозни, а понякога и доста нелепи участници, които понякога дори не попадат в категория любители в своите спортове.

По време на летни игри доста по трудно може да видим спортисти не на мястото си. Причината е, че почти всяка нация има атлет, добрал се до квота, а при липса на такъв „туристите“ обикновено са в беговите дисциплини, където макар доста по-бавни от конкуренцията, все пак говорим за хора, които могат да пробягат някоя от късите дистанции.

В зимните игри случая невинаги такъв, защото често се появяват хора, които едва успяват да овладеят ските например. Но за добро или за лошо, олимпийският принцип е такъв, че всяка страна има право да прати олимпиец, а с оглед ограничените видове спорт на „белите“ игри, то нелепият колорит винаги е част от тях.

Най-често така наречените туристи се включват в слалома на алпийските ски или в ски бягането като дисциплина, изискваща най-малко технически умения за практикуване.

Разбира се, винаги има и изключения, а най-популярните от тях са документирани в холивудски продукции. За тях се е изписало и казало много, като именно те са двата случая се превръщат във вдъхновение за много атлети, последвали примера им години по-късно.

Става въпрос за ски скачача Майкъл Едуард, познат на всички кат Еди Орела – история, документирана в едноименния филм, а славата му оспорват единствено момчетата от Ледения болид на Ямайка, които правят истински фурор по време на игрите в Калгари през 1988-а.

Ако говорим за ямайците, то онзи отбор в бобслея, екранизиран във филма от 1993-а „Леден болид“, положи истинска традиция за страната в този спорт.

От Калгари 88 до днес Ямайка не изпрати зимен олимпиец само в Торино през 2006-а, като само в един от останалите случаи страната нямаше отбор по бобслей.

Това се случи през 2010-а, когато ямайският олимпиец е състезателят в ски кроса Ерол Кер, който дори успява да завърши на престижното девето място в крайното класиране.

Разбира се, встрани от вдъхновяващите истории, има някои откровено комични, а отличен пример за това са съпрузите Гари ди Силвестри и Анджелика ди Силвестри.

Това са двама американци, които водени от болната си амбиция да бъдат олимпийци, откриват една от малкото възможни пролуки, за да го сторят.

Те буквално си купуват гражданство в една от най-слабо населените страни в света – Доминика, след като карибският остров има тази практика да продава скъпо паспорти на чужденци, или срещу определени инвестиции.

Семейство Ди Силвестри бързо след получаването на паспортите основава ски федерацията на карибския остров и стартират олимпийската си мечта.

Тъй като и двамата до онзи момент нямат участия в международни състезания, за да покрият минимални изисквания на МОК, те трябва да запишат определен брой състезания.

Двамата го правят с няколко скромни състезания по ски бягане, в които завършват на последните места с огромна разлика, но все пак завършват, което в крайна сметка е и голямата цел.

Те получават квоти за класическия стил в ски бягането. 15-километрова дистанция за Гари и 10-километрова за съпругата му Аднжелика, които се превръщат в първите и единствени до момента зимни олимпийци на Доминика.

Но това е само началото на куриозите, защото във финалната си тренировка Аднжелика не успява да овладее ските и се забива в стена, чупейки носа си, което така и не й позволява да стартира.

Нейният съпруг пък получава хранително натравяне и въпреки огромното си желание да се състезава, пада омаломощен само 300 метра след старта.

В една класация по темата, двамата бяха определени като най-големите олимпийски туристи в историята.

Истинската екзотика на зимните игри започва през 80-те. Преди това континент като Африка вече има своите представители, но те все пак действително са спортисти.

Такива например за африканските дебютанти от ЮАР. Състезатели в кънките и шорттрека, които имат сериозни традиции в Нидерландия, съответно и сред африканерите в ЮАР, които тренират в отворените само за тях целогодишни зимни пързалки в най-мрачните години на Апартейда.

Олимпийци праща и Мароко, но и това е страна с високи планини и заснежени върхове през голяма част от годината.

Първият цветнокож африканец, идващ от сърцето на континента е сенегалецът Ламине Гей, който участва на игрите през 1984-а в Сараево.

По ирония на съдбата, в онзи период на противопоставяне между САЩ и СССР на всички фронтове, включително и на спортната сцена, самичък скиорът Гей се озовава между двете огромни делегации с американци и съветски спортисти по време на откриването.

Той започва да кара, когато е на 17 години, шест години преди да участва на Олимпиада. Дядо му, който е председател на сенегалската комунистическа партия умира, а Гай бяга в Швейцария, където се влюбва в ските.

„Бях като дете в Дисниленд още със стъпването си в Олимпийското село, както и по време на церемонията. В същото време осъзнавах, че по някакъв начин пиша история и вероятно ще отворя вратите към зимните игри на много хора като мен.

В Сенегал нямаме дума за дисциплината спускане, защото просто нямаме планина. Никога преди това не се бях спускал от толкова стръмен склон, наистина ме беше страх и щях да повърна“, разказва той.

Зимни олимпийци имат дори и тихоокеанските острови, което свързваме с всичко друго, но не и със сняг.

Такъв е Русиате Рогоява от Фиджи, който кара магистърската си степен за електроинженер в Норвегия, където няколко колеги от университета го качват на ски.

Tова го вдъхновява да преследва олимпийската си мечта, която се сбъдва на два пъти с участие на игрите през 1988-а в Калгари и 1994-а в Лилехамер в ски бягането.

Неговата история пък вдъхновява сънародника му Лауренс Томс, който тайни си мечтае да отиде на Олимпиада. Мечтата му се сбъдва, когато той разказва за целите си на швейцарски бизнесмен, прекарващ почивката си именно във Фиджи.

Тогава Томс, който е работник в хотела, получава финансиране от бизнесмена и в Солт Лейк Сити през 2002-а участва на зимните игри в гигантския слалом, където заема 55-о място.

Докато сме на тихоокеанска вълна няма как да пропуснем таекуондистът Пита Тауфатофуа от Тонга, който реши да участва в ски бягането. Той впечатли всичко появявайки се само по традиционна полинезийска поличка насред студа, обзел Пьончан по време на откриващата церемония, превръщайки се във вайръл сензация в социалните мрежи.

Освен Фиджи и Тонга, от региона зимно олимпийско присъствие в последните десетилетия имаха Американска Самоа и Гуам.

Сред тропическите нации свои представители пращаха страни като Сингапур, Източен Тимор, Малайзия, Тайланд, Коста Рика, Хаити, Тринидад и Тобаго, Хондурас и Гватемала.

Африка имаше своите опити с Бенин, Камерун, Еритрея, Нигерия, Гана, Гвинея-Бисау, Того, Сенегал, Зимбабве, Мадагаскар и Кения.

Колоритно е кенийското присъствие, защото от компанията „Nike“ решават, че щом атлетите от тази страна господстват над дългите бягания, няма причина да не го правят и в дългите ски бягания.

През 1998-а компанията решава да създаде нова велика история подобна на тази с бобслея на Ямайка, като дава 200 000 долара на кенийският бегач Филип Бойт да участва на игрите в Нагано.

Първо той тренира дълго време с ролери в Кения, а месец преди игрите отива до Финландия, за да види за първи път в живота си сняг.

Експериментът обаче се проваля, защото кениецът така и не се адаптира към тежките условия и завършва на последното 92-о място в ски-бягането, с над 10 минути зад предпоследния – Гьоко Динески от Северна Македония.

Започвайки с вдъхновяващите примери на Еди Орела и Ледения болид, няма как да не завършим с друг такъв пример на спортсменство.

Преди осем години в Пьончан представител на Мексико е Херан Мадрасо, който се впуска в ски бягането.

Той участва в 15-километровата надпревара, завършвайки на последното 112-о място, пристигайки с 26 минути зад олимпийския шампион Дарио Колоня от Швейцария.

Когато наближава финала той вижда как скандинавски, френски и австрийски бегачи го чакат с аплодисменти, а сред тях са някои от най-великите имена в този спорт.

Всички те в олимпийския дух посрещнаха своя колега на финала, макар помежду им да има космическа разлика в спортно-технически аспект. Общото обаче е, че всеки бе в Пьончан да прослави своята родина.

А макар и последен, мексиканецът Мадрасо завърши с високо вдигнат флаг.