В пълно съзвучие с името си „Парк де Пренс“ има древна генеалогия, простираща се в рамките на вече 3 века с множество разклонения, досущ като благородническа фамилия. В изначалния си вид той изниква през 1897 г. в югоизточната част на Париж. По онова време това са покрайнините града. През XVIII век теренът е използван за лов, отдих и разходки от френския крал и свитата му, откъдето тръгва и етимологията на мястото, останало напълно незастроено до 1855 г.

„Парк де Пренс“ всъщност се ражда като колодрум, паралелно пригоден за практикуването на други спортове. На пръв поглед това може да изглежда странно, но е нещо напълно естествено за Франция, където колоезденето е свръхпопулярно. Официалното откриване на 18 юли 1897 г. минава без публика, защото властите са притеснени, че набързо завършените трибуни няма за издържат. Затова нареждат те да бъдат допълнително укрепени, което отнема още месец.

Управлението на стадиона е поверено на Анри Десгранж – легендарен състезател по колоездене. През 1903 г. той влиза в историята със създаването на Тур дьо Франс, чийто последен етап до 1967 г. неизменно финишира на „Парк де Пренс“. Паралелно стадионът редовно се използва и за мотоциклетни състезания.

Съоръжението стартира с доста скромен капацитет от 3200 седящи места. Футболът също има своето място на него, но както вече стана дума, той не е водещата дисциплина там, поне в началото. Първият мач е на 26.12.1897 г., когато гостуващият английски Рамблърс побеждава Стад Франсе с 3:1. От началото на ХХ век тук играе домакинствата си най-популярният парижки клуб от епохата Расинг.

До началото на Първата световна война капацитетът набъбва до 10 000 места. През 1924 г. олимпийските игри дават перспектива за допълнително развитие на „Парк де Пренс“. Френското правителство го определя като основен стадион за Игрите, предпочитайки го пред конкурентите му „Коломб“ и „Пършинг“. Това обаче изисква разширение до 20 000 места, а парижката община, която е собственик, отказва да даде пари за проекта. По същото време се осигуряват финанси за разширяването на „Коломб“ до 60 000 места, а това дълго време го превръща в стадион №1 на града.

Подобно развитие е сериозен удар по авторитета на „Парк де Пренс“ и той е напълно изключен от програмата на олимпиадата. През 1932 г. стадионът е съществено модернизиран. Капацитетът му е увеличен до 40 000 места, от които 26 000 са седящи. Двете основни трибуни са покрити и в този си вид съоръжението вече може да се конкурира с „Коломб“. Големият му коз е по-добрата локация. Това обаче не променя факта, че основният акцент си остава колоезденето с изграждането на писта от розов бетон, опасваща терена. По отношение на футбола „Парк де Пренс“ продължава да се използва за домакинствата на Расинг, а след Втората световна война и от Стад Франсе. За три десетилетия на него се играят средно между 2 и 3 мача седмично, но това не го прави чисто футболен стадион. Понякога на терена му дори се разполага временна ледена площадка за фигурно пързаляне и хокей лед.

На 25 юли 1948 г. там е проведен първият телевизионен репортаж на живо в страната по повод финала на Тур дьо Франс. От 1951 г. вече има и осветление, обезпечаващо провеждането на вечерни мачове. Това е сериозен плюс за „Парк де Пренс“, който му позволява да приеме финала за Латинската купа през 1952 г. и мача за титлата в първото издание на КЕШ през 1956 г. През 1967 г. бъдещето му обаче е поставено под сериозна заплаха заради изграждането на околовръстното шосе на Париж, минаващо точно пред стадиона. Заради това колоездачната писта и две от трибуните са разрушени, а останалата част продължава да се използва със силно намален интензитет чак до юни 1970 г.

В крайна сметка след дълго умуване общината все пак решава да инвестира във възстановяването на съоръжението. Работите по него започват през ноември 1969 г. Първоначално се планира те да завършат за година, после срокът е удвоен, а накрая разтеглен до 29 месеца. Подобно забавяне обаче до голяма степен е обективно обусловено от сложността на заданието. Проектът е поверен на архитекта Роже Телибер, който лансира авангардна визия. Основната трудност е свързана с околовръстното шосе, чийто платна минават под стадиона. Това налага издигането на мощни колони, ограждащи пътния тунел, достатъчно здрави, за да понесат теглото на 77 000 кубика бетон и 7000 тона стомана.

Въпреки че в хода на строителството стартовият бюджет набъбва двойно до 150 милиона франка, той пак си остава доста икономичен за ценовите стандарти в онези дни. Стадионът е първият в Европа, чието осветление е вградено в покрива, без да се налага издигането на допълнителни пилони. Пистата е премахната. Трибуните са на два етажа, а разстоянието от всяко едно място до терена е не повече от 45 метра. Въпреки това не липсват критики заради отсъствието на паркинг и относително лимитирания капацитет от 50 000 места (след последната реконструкция е 48 583).

С построяването на новия стадион се променят и концесионерите. Националният отбор на Франция по футбол се установява на „Парк де Пренс“ за постоянно и остава там до края на 1997 г., когато се премества на „Стад дьо Франс“. Паралелно с това в периода 1972-1997 г. на „Парк де Пренс“ се провеждат и финалите за Купата на Франция.

На клубно ниво пък стадионът се превръща в дом на ПСЖ, който твърдо се настанява там в средата на 70-те години. В периода 1984-1990 г. съоръжението отново е използвано от Расинг след сериозен опит за възраждането на клуба. В момента ПСЖ е с правата на ексклузивен ползвател, подсигурен с концесия до 2044 г.

На международно ниво „Парк де Пренс” приема финалите на европейските първенства през 1960 г. и 1984 г., а на клубно ниво има 3 финала за КЕШ (през 1956, 1975 и 1981 г.), 2 за КНК (1978 и 1995) и 1 за Купата на УЕФА (1998). По отношение на мондиалите обаче има малшанса да уцели неподходящия момент два пъти. През 1938 г. основен стадион е „Коломб“, а през 1998 г. той вече е в сянката на новопостроения „Стад дьо Франс“.
_____________________________________

ВЕЛИКИ МАЧОВЕ

13.06.1956 г., Реал М – Реймс 4:3, финал за КЕШ

Реймс пропуска уникален шанс да влезе в историята в първото издание на най-престижния клубен турнир в Европа. Френският тим блести с уникална генерация, водена от Реймон Копа, а в добавка получава и бонуса да е фактически домакин на финала с Реал М. За 10 минути те повеждат с 2:0, но до края Реал демонстрира характера си и прави пълен обрат за крайното 4:3.

10.07.1960 г., СССР – Югославия 2:1 след прод., СП-финал

Друга премиера за историята, този път на европейските първенства. В деня на мача вали дъжд и теренът е изключително тежък. Малко след почивката югославяните повеждат с малко случаен гол на Галич. Второто полувреме започва с натиск на Сборная и равенството много бързо е възстановено чрез Метревели. До края на редовното време резултатът остава непроменен и се стига до продължения. Седем минути преди края им изглежда, че ще има преиграване (регламентът все още не предвижда дузпи). Михаил Месхи обаче пробива по левия фланг и центрира за Виктор Понеделник, чийто удар за 2:1 осигурява трофея на СССР.

17.11.1993 г., Франция – България 1:2, св. кв.

Митология за България и национална трагедия за петлите. Всъщност този мач нямаше да има никакво значение, ако французите бяха спечелили резонно срещу Израел месец по-рано. И точно това е на път да се случи, след като десетина минути преди края те водят с 2:1. Но после необяснимо отпускане позволява на гостите да обърнат до 3:2. Дори и при това положение ситуацията е напълно контролируема, като срещу България е достатъчна дори само една точка за класиране. Нататък историята е известна на всички. Франция повежда, но България печели с гол на Костадинов в последната минута. Последиците за френския футбол за опустошителни. Шокът е толкова голям, че в продължение на две години националният отбор зарязва „Парк де Пренс“ и играе мачовете си в провинцията.

„Парк де Пренс” изминава дълъг път, за да стигне от първоначалната си версия до днешния си вид