The Players Tribune

Мисля, че има момент, в който всеки млад треньор стои отстрани напълно безпомощен, оглежда стадиона и си задава въпроса: „Какво правя? Как попаднах тук?“. За мен този момент беше третият ми мач начело на Леверкузен, когато Айнтрахт ни разби с 5:1. Помните ли? Сякаш бе много отдавна… Намирахме се в дъното и не мисля, че някой, който е гледал този двубой, изобщо можеше да си представи, че ние ще спечелим трофей в обозримо бъдеще. Вече бяхме паднали с 0:3 от Порто и отборът наистина се мъчеше да се събере. Но аз вярвах, че имаме много талант. Затова преди мача във Франкфурт си помислих: „Хей, можем само да се подобряваме“. Както винаги работих усилено, за да измисля план, но след като двубоят започна, всичките ми идеи отидоха в кошчето. Резултатът никога не лъже. Загубихме с 1:5. Унизително!

Сигурен съм, че е имало много хора, които са си помислили: „Защо го взехме този от дубъла на Реал Сосиедад?!“. И не ги обвинявам. За мой късмет имахме невероятна група от футболисти и персонал, които останаха заедно и повярваха в мен. Но ако трябва да съм честен, онзи ден, когато загубихме с 1:5 и се прибирах към тунела, ми хрумна мисълта, която всеки млад треньор е имал: „Какво правя? Как попаднах в тази луда професия?”.

Търсите отговор? Ами всъщност това ми е в кръвта…

Спомням си как се събирахме семейно за вечеря. Докато мама готвеше, татко беше разхвърлял своите тефтери и моливи по масата. Свързвам баща ми повече с кариерата му като треньор, отколкото играч. Неговата работа беше постоянно да се тревожи за следващия мач или тренировка. Нямаше интернет, лаптоти и статистики. Чертаеше всичките идеи с молива, докато мама се опитваше да намери място за чиниите и вилиците. Но тя водеше загубена битка! След известно време трябваше просто да се примири. Нямаше друг избор. Да приеме също, че във всяко футболно семейство коминът в хола не е комин, а перфектната врата за мен и брат ми. Всеки ден играехме до комина. А на вечеря си говорехме за футбол. За десерт? Още футбол! Питате какво стана с мама? Е, накрая тя се запали по играта повече от всички нас.

С брат ми си играехме на „интервюта след мача“. Беше в началото на 90-те… Имах и

приятел от квартала

който също беше луд по футбола. Дори по-луд от мен. Името му е Микел. Микел Артета! Винаги искаше да печели, дори на плажа. Това е любов към играта, която не се учи. Просто се раждаш с нея. Футболът ни свързва и до днес. Наскоро получих обаждане от моя стар приятел. Разбира се, че говорихме за… футбол. „Играем с Байерн в Шампионската лига. Какво мислиш?”, попита ме Артета. „А ние сме с Уест Хем в Лига Европа. Кажи ми нещо за тях”, казвах аз. И ако преди 30 години ни бяхте казали, че ще бъдем треньори на Арсенал и Леверкузен, вероятно щяхме да бъдем шокирани.

Моето пътуване е нещо, което мога да оценя напълно едва сега, когато този невероятен сезон приключи. Станахме шампиони, но беше ли перфектно? Не! Загубихме мач. Но със сигурност беше вълшебно.

Знаех, че има страхотен стадион и винаги играе в Европа. Нямах обаче представа за тази дума Neverkusen и нейната тежест. Разбира се, погледнах отбора и си казах: „Уау, добре! Тук наистина има нещо интересно“.

Когато спечелиш трофей, всичко започва още от предния сезон. За нас това е 2022/23. Вече можех да усетя, че имаме специална група. В очите на играчите виждах най-важното – вяра. Тя не изчезваше дори при поражение. А в края на кампанията само помолих много от играчите, които имаха оферти от други клубове, да останат при нас. „Моля ви, ако се върнете, ние ще имаме чудесен сезон”, обещах аз. Някои се нуждаеха от повече убеждаване, защото

осъзнаваха, че е риск

но накрая всички повярваха и можете да видите резултатите (51 поредни мача без загуба).

Още от първия мач с Лайпциг знаех, че имаме шанс да се борим. Интересно е чувството да преминеш от играч в треньор, защото трябва да стоиш отстрани 90 минути. Вече не можеш да влезеш да играеш, чувстваш се безсилен. И играта, която си свикнал да играеш с краката, сега се мести само в главата. Винаги обмисляш едно решение напред. Стоиш там и наблюдаваш играчите, казвайки: „Точно. Вярно. Добре. Правилно”. После обаче идва една лошо докосване и си мислиш: „Неее. Хайде, момчета, поправете го!”.

Няколко месеца виждах как всички са обединени и се доверяват един на друг. Но за мен голът, който ме накара наистина да започна да мечтая, бе на Йонас Хофман срещу Кьолн. Невероятна отборна атака, която обобщаваше нашата амбиция и начина, по който искаме да играем. Уловихме момента, в който да ускорим атаката и да бъдем безмилостни за противника.

За един треньор няма нищо по-приятно от това да вижда отбор, който свири заедно като оркестър. Тогава „хартиените идеи” от тефтера се превръщат в реалност на терена. Но всеки ще ви каже, че има моменти, в които нещата не вървят. И тогава имате нужда от индивидуален проблясък. Получихме го от Флориан Вирц срещу Фрайбург. Мачът бе труден, но той дриблира през един, двама, трима, четирима и накрая петима защитници. Какъв красив гол! Това бе един от онези голове, при които можеш само да стоиш и да ръкопляскаш. Уау!

Изпълнението на Вирц бе припомняне към нас, треньорите, че никога не бива да си приписваме твърде много заслуги за това, което се случва, защото всъщност играчите са тези, които правят историята.

Една от най-големите радости за мен бе да опозная моите футболисти и да ги накарам да ми се доверят, когато ги карам да направят нещо извън своята зона на комфорт. Не мога да се сетя за по-добър пример от втория ни мач срещу Байерн. Имахме само две точки преднина и все още не бяхме преминали големия тест. Все пак това е Байерн! Ако се бяхме пречупили под натиска, щяхме да продължим да чуваме думата Neverkusen. Затова направихме

промяна в нашата система

и всички играчи приеха идеята. Искахме да контролираме мача без топка и да изчакаме нашите моменти за контра. Обикновено това не е нашият подход, но проработи. На полувремето, когато водехме с 1:0, важното бе, че никой нямаше намерение да пази резултата. Всички искаха да вкарат още. Нямаше страх.

Останахме дисциплинирани, атакувахме при всеки шанс и спечелихме с 3:0. Издържахме теста. След този ден вече нямаше Neverkusen. Бяхме убедени, че ще напишем история. Искахме да печелим всеки следващ мач. Следващият, следващият и пак следващият…

Когато си треньор, ти си обсебен от следващия мач. Вероятно съм го научил от великите специалисти, за които съм играл – Пеп, Моуриньо, Рафа, Анчелоти, Тошак, Арагонес, Дел Боске… Но също така е дълбоко в кръвта ми. Виждах го всяка вечер с баща ми около масата за вечеря. Татко вадеше тефтера и започваше да драска. За мен е същото. Може би се превръщам в баща си! Но този сезон мога да ви кажа, че след победа се прибирах вкъщи и единственото, за което можех да мисля, е следващият мач.

За някои звучи депресиращо. Но за мен беше чисто щастие. И съм късметлия, че моята жена и децата са също толкова влюбени във футбола, колкото и аз. Преживяхме този невероятен сезон заедно…

За един футболист е много трудно да намери нещо, което обича, след като спре да играе, но в моя случай аз просто замених футбола с футбол. Изживявам го вече по различен начин и съм най-доволен, че никога повече не трябва да чуваме думата Neverkusen.

Ще видим скоро! Ваш, Шаби!