На 17 март 1982 г. еврошампионът Ливърпул падна на колене пред 11 БЪЛГАРСКИ момчета в червено

Любомир СЕРАФИМОВ

Пътят през годините на всеки голям футболен клуб напомня кривата на обикновена кардиограма – нагоре към висините, надолу към дъното. Всеки от тези отбори, събрали в себе си милиони човешки емоции и надежди, има своите Еверест и Марианска падина. В историята на ЦСКА, клуб със звезда в емблемата си, светят ярко няколко дати, сред които в червените сърца особено място има 17 март 1982 г. Точно преди 40 лета морето от екзалтирани хора на националния стадион „Васил Левски” палеше факлите от вестници, ознаменуващи победата над еврошампиона Ливърпул – тогава

нямаше

смартфони с

фенерчета

с които обаче днес ние, българските фенове на прекрасната игра, няма какво да осветяваме по спортните арени. Нямаше и днешното изобилие от сайтове и безбройните спортни тв канали и издания, които да дадат думата на тогавашните герои. Народният гений обаче ги възпя в оди като „О, нещастен Ливърпул, тежък беше жребият за теб”, чиито строфи и до днес красят, уви, пустеещите трибуни на рушащия се ст. „Българска армия”.

Чудото бе сътворено от ЦСКА пред 70 000 чифта искрящи от екстаз очи, пред невярващия поглед на треньорското светило Боб Пейсли, омърлушените физиономии на Кени Далглиш, Йън Ръш, Греъм Сунес и милиони изумени пред тв екраните, от които Мичмана се провикваше във всеки дом: „Да вярваме, или да не вярваме?”

Чудо? Или просто поредният бляскав епизод от филма на един клуб, създаден през 1948 г., но имащ своите корени, основани на войнско достойнство и офицерска чест, датиращи още по-назад във времето – от 1923 г. Защото на 17 март 1982 г. в четвъртфинален реванш за КЕШ ЦСКА повали с 2:0 трети действащ шампион на Стария континент и триумфално влезе в голямата четворка на Европа. На 7 ноември 1973 г. София за първи път не спа заради друго 2:0 след продължения, превърнало се в „погребението” на славните дългокоси холандци от Аякс с техния готин тотален футбол. За негово щастие шоуто изпусна единствено великият Йохан Кройф, а небето над София тогава бе озарено от грандиозна заря. Властта отбелязваше някакъв съветски празник, но за обикновените българи светлинките в тъмното небе придобиха символично значение.

После, на 1 октомври 1980 г., България бе залепила ухо на радиоапаратите, когато на „Сити граунд” Нотингам Форест сдаде купата след второ 0:1 срещу ЦСКА и потъна в гората на забравата чак до днес. Къде ли обаче беше тогава единствената на времето българска телевизия, посрамила се заради няколко британски лири повече? Късно вечерта червените фенове посрещнаха на софийското летище героите на нацията с килим от алени рози.

Бях там в

студената вечер

на 17 март

и видях

как вратарят на еврошампионите Гробелар тръгна да пресича центриране от левия фланг на Мето Томанов, разколеба се и се върна, а топката кацна на главата на Младенов, за да се озове в мрежата. Ирония на съдбата – в часовете преди знаменития мач Стойчо се оплаква от адско главоболие. После видях как същият този щурмовак, на когото недоброжелатели бяха лепнали прякора Ливадата, умее да вкарва и от легнало положение на превърналото се в изровена ливада игрище в центъра на София, въпреки отчаяните усилия на резервата Джонстън да докопа кълбото с ръка на голлинията. После видях нервната реакция на абсолютните фаворити и червения картон на Лоуренсън заради удар без топка.

Видях и яростта на гордите албионци и сърцето ми изстина при удара от упор с глава на Уилън в третата минута на продължението на 120-те минути чиста драма. Страданието на хилядите по трибуните обаче премина в делириум, когато Джони Велинов успя да отрази шута. И… край на спектакъла. Завеса! В очакване на новите спектакли – лудите 18 минути срещу Байерн в първия полуфинал три седмици по-късно, героично спасените дузпи от Илия Вълов в Керкраде, фантастичните голове на Христо Стоичков, смълчали храма на футбола „Камп Ноу”, възторга от онова 3:2 над Юве в един от най-тежките периоди за червения клуб, последван от унинието от отнетата победа заради нашенски попкръстьовци. И тук някъде евроисторията на клуба (със) звезда свършва. Дали? Какво ли ни готви Историята на следващия ъгъл?

Обвиняван в порочно партийно зачатие, омаловажаван, иронизиран и възкръсващ от пепелта винаги, когато е погребван ритуално в ковчези от чужди и свои. Дали някой би могъл да измисли по-съвършен сценарий за филм, посветен на футболен клуб? Не знам. Зная само, че на терена край купчините с изринат сняг на 17 март 1982 г. не бяха излезли зловещи червени генерали, които уж системно и методично унищожаваха „народния отбор” на агентите на ДС, нито пък съдиите „подпряха четирибуквието”. Играха 11 обикновени момчета от народа, събрани от треньорския гений на Паро Никодимов от Стара Загора, Пловдив, Враца, Благоевград, Севлиево, Банкя…