Милен ДИМИТРОВ/vitoshanews.com

Росен Кирилов е роден на 4 януари1973 г. Юноша е на Бдин (Видин). Играл е още в ЦСКА, Литекс, турския Аданаспор, кипърския АПОП и румънския Васлуй.Шампион на България (1992, 1998 и 1999 г.) Носител на Купата на България (1993, 2004 г.). В „А“ група 180 мача и 11 гола за Литекс и 61 мача и 2 гола в ЦСКА. В националния отбор има 55 мача. Бил е треньор в ЦСКА и Славия в щаба на Милен Радуканов. След това е старши на Витоша Бистрица, Етър, ЦСКА 1948 и Ботев Враца, а сега е начело на Спартак Варна. „Тема Спорт“ публикува интервюто с бившия национал от 2017 година.

-Росене, имаше ли друг път за теб в живота освен футбола?
-Май не. Знаеш, че и баща ми беше известен футболист, истинска легенда за Видин – Йордан Кирилов – Ганди. Майка ми пък беше лекоатлетка – Любка Радославова. Брат ми също поигра малко футбол, но не стигна до „А“ група. Изобщо – спортно семейство. От малък съм по стадионите. Какъв друг да стана?
-Откъде идва прякорът на баща ти?
-Аз не зная. Честно казано и той самият не знае. Мислех си, че е от Гунди, но после се оказа, че е не е така. Татко е можел да играе и на по-високо ниво, искали са го навремето елитни отбори, но е предпочел да си остане верен на Бдин. Стана рекордьор по мачове в „Б“ група за клуба – 468 срещи. Беше и младежки национал. Част беше от може би най-силното поколение на видинския футбол. Бях малък, но ги помня всички – Жори Григоров, Иван Георгиев, Петър Станков –на Мартин Станков баща му, Венецко Нкиолов – Пуки, голмайстора Огнян Маринов – Тихата стъпка, вратарят Ваньо Иванов, който по-късно игра и с мен…През 1978 г. тимът беше на крачка от влизане в елита, завърши втори, а на върха остана Спартак (Пл). Бил съм малък, но помня как бихме през този сезон Етър с 4:0 с хеттрик на Тихата стъпка. Стадион „Бенковски“ го помня винаги пълен – редовно идваха по 7-8 000 зрители. И то изпълваха трибуните поне час преди първия съдийски сигнал. Хората бяха зажаднели за футбол. Нашата агитка имаше рефрен „Бдинци – лъвове, титани!“.
-Кои бяха любимите ти футболисти?
-От дете съм от ЦСКА. Възхищавах се на Гошо Димитров – Джеки, Джони Велинов и Цецо Йончев. На онова славно поколение. Ходех и на мачове. Спомням си, че бях на трибуните на реванша от полуфиналите в КНК през 1989 г. срещу Барселона (1:2).  От чуждите играчи мои идоли бяха Мишел Платини и Марадона.
-При Стефан Грозданов ли дебютираш в мъжкия тим на Бдин?
-Не, при Огнян Маринов. Грозданов вече си беше тръгнал. Мисля, че пое Хебър (Пз). Иначе той водеше Бдин в друг силен период на клуба. През този сезон 1989-1990 завършихме на четвърто място, Грозданов наложи куп талантливи юноши като Даниел Боримиров, Пламен Пасков, Веско Петков…Играеха силно Сашо Панталеев – Малката Лейка, Дани Милушев, вратарят Иванов, Веско Петков (екс Левски, Нефтохимик, Берое и Черно море)…Голямата ни звезда беше Тошко Борисов – уникален футболист! Ляв, десен крак, нямаше проблеми. Техничен, рязък…Сега щеше да играе или в Левски или в ЦСКА. А как биеше фауловете само…Заложи си топката и пита вратаря “Къде искаш да ти я вкарам”. Ловеше се на басове с тях и обикновенно ги печелеше. Абе, все едно гледаш Марадона – “Видинския Марадона”. Пламен Живков пък беше капитан на юношеския и на младежкия национален отбор. Не направи обаче кариера, стигна само до Спартак (Пл). След успехите обаче дойде и нещастието за Бдин. На следващия сезон изпаднахме във „В“ група. Дебюти записаха и други популярни имена – Станков, Алексей Дионисиев и Милен Радуканов…
-Спомням си, че тогава получихте солидна левскарска помощ в опит за спасение от изпадане…
-Да, така беше. Старши треньор ни стана легендата Николай Грънчаров, лека му пръст. С него от „Герена“ дойдоха Камен Нанев, Стефан Юруков, Руслан Михайлов и Румен Китанов. Направихме силен полусезон, но целта не беше изпълнена.
-Как се стига от Видин до националния отбор?
-За първи път в юношеския национален ме взеха Воин Войнов и Цецо Илчев. Участвахме на Европейското първенство в Дания през 1989 г. Бяхме в силна група – с Гърция направихме 1:1, с Испания – 2:2, а холандците ги изпуснахме – 0:1. Представихме се достойно, макар че отпаднахме от турнира. Нашият капитан беше Веско Джамбов от Марица (Пд), в тима ни бяха още Иван Тодоров, Нанев, Иво Йончев… За испанците игра Луис Енрике. Холандия бяха най-слабия отбор в групата – и физически отстъпваха, и въобще…
-Как облече червената фланелка?
-Предстоеше ми казарма. Аз изиграх няколко мача в Северозападната „В“ група и преминах в ЦСКА. Георги Илиев – Майкъла има заслуга за моя трансфер на „Армията“. Да играя с червената фланелка – това беше сбъдната детска мечта! От ЦСКА са ме следили на мачове с юношеския национален отбор. Направил съм им впечатление. Контактът с тях стана след среща във Враца. В ЦСКА старите „пушки“ ме посрещнаха много добре – и Краси Безински, който се беше завърнал от Португалия, и Павката Дочев, и Данчо Лечков…Младите играчи обаче тогава имаха респект от по-опитните. Никога не сме им отвръщали или противоречали. Гледаш ги едва ли не като богове. А да не ти казвам какво ставаше, като в съблекалнята влезеше Аспарух Никодимов, Йончев и Стоян Йорданов му бяха асистенти. Пълна тишина, стоиш и гледаш в земята. Такова уважение.
–Спомняш ли си дебюта за ЦСКА?
-Да, за Купата на България бихме Етър с 4:1 (13 ноември 1991 г. – б.а.).
–А първият ти гол?
-Срещу Монтана го вкарах. Бихме с 2:0 (28 август 1994 г. – б.а).
–Три пъти си шампион на България. Кога си се чувствал най-щастлив?
-При първата – с ЦСКА през 1992 г. Даже през този сезон записах и 7 мача като титуляр. За мен това беше просто нещо, за което дори не съм си и мечтал. Младо момче, което идва от провинциален град, знаеш какво е…Никога няма да забравя и победата ни над Ботев (Пд) с 1:0 на финала за Купата в Благоевград. Стадионът беше препълнен.
-Най-големият кошмар в кариерата ти това срамно 1:7 във вечното дерби ли е?
-Абсолютно, така е. Дори не искам и да си спомням. И до ден-днешен не мога да си обясня на какво се дължи този резултат. Мисля, че подготовката ни не беше на ниво. Бяхме повече млади и неопитни момчета, докато Левски беше стигнал пика си като отбор. Отнесоха Ботев с 6:1, Локо (Сф) с 8:0. При нас имаше вътрешни неразбории в клуба. Преходен период. Димитър Пенев трябваше да ни стане треньор, уж всичко беше уговорено. В последния момент обаче оставиха Пената само в националния отбор. Пълен хаос. Просто нямаше как де се противопоставим на Левски в онзи момент.
-Как посрещнаха вашите фенове поражението?
-Ами, как? Зле, разбира се! Беше страшно. Спомням си, че ни изпочупиха колите на паркинга след мача. Намерихме ги изпотрошени. Как сме се прибрали, не ми се мисли.
–Епохалната ви победа над Ювентус с 3:2 обаче остава в историята…
-Или по-точно някой се опита да я изтрие от историята (поправя ме –б.а.). Много бяхме разочаровани от тази постъпка на, доколкото разбрах, наш сънародник, който е писал донос до УЕФА. Ние, както казах, тогава бяхме млад отбор, и редувахме провали с такива подвизи. Защото да биеш еврогранд, пълен със звезди от голям калибър, си беше подвиг в мирно време, както се казва. Уникална емоция. Гордея се с този мач, с нашето представяне. Макар че после УЕФА ни присъди служебна загуба заради нередовна картотека на Петър Михтарски, аз този мач си го броя като победа. Смея да кажа, че можеше и да отстраним Юве, ако не беше тази служебна загуба. На „Деле Алпи“ се дърахме достойно. Резултатът почти до последния четвърт час удържахме 1:1. После набързо ни вкараха 4 гола и паднахме с 1:5.
–Как се озова в Ловеч през 1995-а?
-Ради Здравков беше треньор. Първо бях под наем там, после ме откупиха от ЦСКА. Изкачихме се в „А“ група. В Ловеч преминаха най-хубавите години от кариерата ми. Там изиграх силни мачове, станах и национал. Дължа много на г-н Гриша Ганчев. Той е човекът, който издигна Литекс на неподозирани висоти. Отборът беше страхотен, всички футболисти горяхме от желание за доказване, след като бяхме отписани от другаде, организацията в клуба на високо ниво. Нормално беше да дойдат и успехите.
–Големият ви дразнител в онези години беше Левски…
-Да, дербитата със „сините“ се превръщаха в зрелища. Е, имаше и нерви, и скандали, но е нормално. На един мач в Ловеч Томас Лафчис изрита нашия треньор Херо (Димитър Димитров –б.а.). Но, честно да ти кажа, ние вътре на терена не сме усещали чак толкова тези инциденти и скандали. Даже е имало случаи, когато чак на другия ден разбирах от медиите за разправиите около терена.
–В скандалния четвъртфинал за Купата (1:4) влизаха ли мутри в съдийската стая на „Герена“?
-Факт е, че през второто полувреме главният рефер Светослав Славов от Варна обърна напълно свирката в полза на домакините. Натика ни в нашата половина, свиреше всеки фаул за тях. Направи всичко възможно мачът да завърши по този начин.
–Кое беше най-ексцентричното наказание, което ви е налагал Гриша Ганчев?
-(Смее се) Имало е такива работи, да. Веднъж след една загуба ни накара да напишем 100 пъти „Аз ще играя със сърце и душа за Литекс“.
–Кои бяха предпочитаните ти партньори в отбрана?
-Стефан Колев, Ивайло Петков и Златомир Загорчич.
–Най-важният ти гол?
-За играч на моя пост аз имам не лоши показатели – 13 гола в „А“ група. Най-ценен е може би този, с който бихме Славия с 2:1 в София (7 март 1998 г. – б.а.). Разписах се в последната минута.
–И до днес се носят конспиративни теории относно великата победа на Литекс над ЦСКА с 8:0 (29 ноември 1998 г. –б.а.). Твърди се, че сте били „хванали“ играчи на съперника?
-Пълен абсурд! Няма такова нещо. Аз тогава открих резултата. Как ще накараш такива звезди като моите колеги от ЦСКА да лягат?! Истината беше, че тогава много ни вървеше. Откъдето я ритнехме топката, тя влизаше. Има и такива дни във футбола. Мачът се разви перфектно за нас. Головете бяха неспасяеми, гледайте отново видеозаписа. Вратарят на ЦСКА Иво Иванов нямаше никаква вина.
-В националния отбор дебютираш на 20 юли 1995 г. срещу Узбекистан (0:0) в Куала Лумпур. Какво си спомняш от това турне в Малайзия?
-Димитър Пенев ме повика. Само играчи от нашето първенство бяхме плюс Наско Сираков и Емо Кременлиев от по-опитните. В Малайзия изиграхме 4 мача, взех участие във всичките. Помня, че ни мореше ужасна жега.
–В европейските квалификации за първенството в Холандия и Белгия имаш ембламатични сблъсъци с легендарния английски голмайстор Алън Шиърър. Коректно ли действаше той срещу теб?
-О, да, всичко беше в рамките на нормалното. Шиърър беше огромен, мощен нападател. Не можеш лесно да го спреш. По онова време се играеше с персонално пазене и Херо ме постави да отговарям за Алън. Няма да забравя как излязох титуляр на „Уембли“, близо 80 000 души имаше по трибуните. И сега настръхвам, като се сетя…Успяхме да направим 0:0, макар че повечето специалисти ни бяха вече отписали. После си спомняш  – на „Армията“ завършихме 1:1 с англичаните. В този мач Шиърър ни скъса фланелката. Изключително мощен таран. После си разменихме фланелките.  За мое учудване повечето от моите футболисти, на които съм треньор в момента, дори не са и чували за Шиърър. Като им разказвам за сблъсъците с него те се чудят: „Кой е път тоя?“.
-Освен срещу англичанина срещу кого ти е било най-трудно да играеш?
-Може би срещу Наско Сираков. Слагаха ме да го пазя, още когато бях твърде млад футболист. А той е легенда. Но винаги сме играли коректно един срещу друг, не е имало псувни, плюване и непозволени удари.
-Коя беше най-голямата премия, която си взимал в кариерата си?
-Получих я след класирането ни за Евро 2004 в Португалия. Между другото победата над Хърватия с 2:0 през октомври 2003-а ми е една от най-сладките.
-Защо се провалихме на Европейското първенство?
-За жалост 5-6 човека от титулярите в националния тим не играеха редовно по клубовете си – Пеев, Петков, Пажин. Излязоха от ритъм, развалиха си формата. За мен това беше основната причина, както и негативния развой в първия мач – 0:5 от Швеция. След катастрофата вече не бяхме същите. Атмосферата в отбора и около него също се разби. Влоши се с оглед резултатите. Италия можеше и да я победим, но пак нещастно загубихме с 1:2. От Дания паднахме с 0:2, като двата гола паднаха в края на полувремената.
-Това си остава и последното ни участие на голям футболен форум в последните вече 13 години…
-Така е, за съжаление. Но нашият футбол продължава да ражда таланти. Дано скоро да дойде и пробивът.
-Малко хора знаят, че в турския Аданаспор треньор ти беше прочутият Йоаким Льов…
-О, само хубави неща мога да кажа за германеца. Невероятен човек и специалист. Щастлив съм, че работих с него. Той преди това беше водил гранда Фенербахче. За съжаление остана само 2 месеца при нас. Подаде си оставката. В Адана с мен бяха още Здравко Здравков и Ивайло Петков. Най-голямата ни звезда беше Томас Бертолд – бивш играч на Байерн, Щутгарт, Верона и Рома. Пазеше ни друг немец – Свен Шойер. Бяхме силен отбор, но се появиха проблеми с ръководството на клуба. Политически бяха причините обстановката около Аданаспор да се влоши. Управляващи политици създадоха проблеми на нашите ръководители. Нещата тръгнаха в негативна посока. Отборът изпадна.
-Доволен ли си от престоя в кипърския АПОП през 2007-а?
-Да, с доста добри впечатления останах. Кипърците плащаха добри пари, идваха класни чужденци. По същото време в местното първенство ритаха Наско Борносузов и Ицо Йовов – в Аполон. Един сезон изкарах в АПОП, 22 мача записах.
–Защо избра да приключиш кариерата си в румънския Васлуй?
-Ами, честно казано, всичко стана много случайно. На Васлуй предстоеше участие в Лига Европа. Имаха кадрови проблеми с централните защитници. Аз изобщо не очаквах да се сетят за мен. Все пак вече бях 35-годишен. Моят приятел Станислав Генчев обаче беше там и по негова препоръка ме взеха румънците, за което съм му много благодарен.
–През годините имаше варианти да играеш в Германия и Англия…
-Така ми е било писано. През 2003 г. се разминах с Портсмут. Взех участие в две контроли – срещу Брентфорд и холандския гранд Фейенорд. Мениджърът на „Помпи“ Хари Реднап ме хареса, но клубният бос, хърватският милиардер Милан Мандарич, не се разбра за трансферната сума с Литекс. Имаше по-рано разговори и с Волфсбург.
-Дъщеря ти далече ли е от спорта?
-Криси също е спортна натура. Тренира известно време лека атлетика в клуба на Тереза Маринова, обаче прекъсна. 17-годишното момиче сега се е посветило на учението.