Беше ми трудно да се преборя за титуляр в националния, но нямам пропуск от големи първенства

Малцина са боксьорите в българската история, които могат да се похвалят с медали от трите най-големи състезания – олимпийски игри, световно и европейско първенство. Сред тях изпъква Свилен Русинов. Легендата е трети от Барселона 1992, двукратен вицешампион на планетата от Сидни 1991 и Тампере 1993 и първенец на Стария континент от Бурса 1993. В богатата си кариера има победи дори над величието – Виталий Кличко. През 1994-та сломява бъдещия олимпийски шампион и хегемон при професионалистите на Световната купа в Банкок. Днес Русинов навършва 60 години.

Хари ЛАТИФЯН

Г-н Русинов, откъде се породи любовта към бокса?

– Стана случайно. Всичко започна покрай един приятел, който ходеше на тренировки и аз тръгнах с него. Първоначално не исках да се записвам, но треньорите, като ме видяха, бяха доста настоятелни. И така 18 години. Аз бях на 16 тогава, късна възраст, но бързо се ориентирах. Боян Живков ме взе в Спартак Плевен.

Спортувахте ли друго преди това?

– Тренирах сериозно футбол и гребане, но по някакъв начин

рингът ме привлече

Там започнах директно с успехи и затова останах с ръкавиците. Викнаха ме още в първата година в националния отбор за младежи и набързо минах при мъжете. Не бих казал, че съм природен талант, просто влагах много труд. Още в първата си година започнах да печеля медали и така продължих. Тогава треньори на националния отбор бяха Палми Ранчев и Коце Железото.

Първият голям успех при мъжете може би е малко изненадващ?

– Беше през 1986 година, на 22 бях по онова време, когато на Световното първенство в САЩ спечелих бронзов медал.

Малко хора могат да се похвалят с медали от всички големи турнири…

– Така е, нямам пропуск. Е, не са всички златни, но отвсякъде имам медали. Почти няма шампионат, от който да съм се върнал без отличие.

Олимпийският ли ви е най-ценен?

– Да, като стойност, естествено, е така. Не че другите са маловажни, но той ми е един от най-скъпите.

Какъв беше пътят ви към спечелването му?

– Труден. Първо ми беше трудно да си намеря място в националния отбор като титуляр

Свалях по 15-18 килограма

само и само да вляза в състава. След това качих на 91 килограма, разменихме категорията с Деян Кирилов, който свали на 81. Пешо Стоименов беше на тежка, а аз бях под него. След това реших да се кача при най-тежките, изместих го него и 10-ина години станах титуляр. През това време участвах в подготовката за няколко олимпиади. Всички знаят какво стана за Игрите в Лос Анджелис. Тогава може би щях да участвам, след това в Сеул, Барселона и последния цикъл за Атланта 1996 също бях част от състава. Там обаче нямаше конкуренция в националния отбор, нямах с кого да играя и при такава подготовка отидох на квалификация в Дания и загубих първия мач, та не взех квота за Игрите и се отказах.

Много успехи имате през годините, съжалявате ли за нещо в тази бляскава кариера?

– Не бих казал. Може би за някои от пропуснатите моменти, като тази олимпиада през 96-а, но малшанс. Доволен съм от това, което съм постигнал в кариерата си.

Световната титла на два пъти остава на една ръка разстояние…

– Да, така е. На два пъти играх финал с едно от най-големите имена в света по онова време – Роберто Баладо. Сега най-добрите боксьори се разсейват спрямо ранглиста. Тогава нямаше такова нещо и

може би съм имал и късмет

че сме се разминавали през годините и се падах с него на финал. Иначе можеше и да ги няма тези финали, защото той бе наистина невероятен боксьор.

Той ли бе най-големият ви съперник?

– Да, два пъти загубих от него на световно първенство. В САЩ, когато взех бронза, на полуфинала паднах от Савон – истинско величие в полутежка категория с три златни медала от олимпийски игри. След това дойде и Баладо. Другите всички съм ги побеждавал – руснаци, американци, нямах загуби от тях, но от тези двама кубинци допусках. Бих и Виталий Кличко на Купа Странджа, тогава още беше млад, тепърва започваше.

В началото на кариерата си едва ли сте очаквали подобни успехи?

– Не, категорично. Дори тези треньори, които идваха в Плевен, ми казваха, че ще стана известен, ще обиколя света. Не им вярвах, казвах им, че ме лъжат. Изобщо не съм се надявал, че ще постигна всичко това. Едно момченце от тетевенско село видя целия свят.

Развивате и успешна кариера извън ринга…

– Да, поканиха ме 2003-та за кмет на общината, стигнах до балотаж тогава откъм ДПС. Загубих, защото имаше много антидвижения спрямо партията. След това два мандата имам като кмет на моето село, общински съветник бях два мандата.

Не ви ли блазнеше да се върнете на ринга като треньор?

– Вече съм на години, 60 ставам, не е никак малко. Като се замисля

Съжалявам, че не станах треньор

Захванах се с политика и много време изгубих. Искаше ми се в онзи период, но местата бяха заети, при това от добри треньори – лека му пръст на Джелатов, бате Геле, хора, които си вършеха работата. При клубовете нещата бяха трагични, безпаричие, липса на качествен материал, трудно се намираха деца. Това бяха вълчи години и трудно се оцеляваше, та затова поех в друга посока. По-лесно се правеха пари от някои хора, но и лесно се харчеха.

Вие оставихте добро наследство обаче.

– Така е. Преди нас също имаше доста добри момчета, нашето поколение бе наистина талантливо и успешно, но след нас стана трудно. Кубрат, Тервел и това е. Идва млада вълна, виждам добри деца, тренирам някои момчета в Луковит, има таланти, но издържат до младежи и след това трудно остават. Защото няма пари и не е лесно да продължат. Стават охранители, „бандити“, макар че вече няма бандити, сложиха костюмите и трудно се различават.