На 72-годишна възраст почина Бернар Лакомб, символ на Олимпик и Франция

Венсан ДЮЛЮК, „Екип“

Бернар Лакомб – емблематична фигура във френския и световен футбол през 70-те и 80-те години на миналия век, почина във вторник около 19:30 ч. на 72-годишна възраст. Бившият нападател на Лион и трикольорите страдаше от болестта на Алцхаймер в продължение на няколко месеца и бе хоспитализиран от януари. Като играч, треньор и ръководител голямата част от живота му бе свързано с хлапетата, като с неговата смърт спря да бие сърцето на Лион.

„С дълбока тъга научих за кончината на Бернар Лакомб. Той остави незаличима следа във френския футбол като играч, треньор и ръководител“, емоциално заяви президентът на футболната федерация Филип Диало.

Роден на 15 август 1952 г. във Вилфранш сюр Сон, Бернар израства северно от Лион и на брега на реката, във Фонтен Сен Мартен, първият му клуб, където е преминал със

сертификат
за шлосер

преди Лион да го потърси и да го пусне в елита по настояване на Ди Нало, една неделя през 1969 г. срещу Ред Стар. Заедно с идола си от детството и Серж Киеза, те ще сформират линия от трима елфи на Oлимпик, които ще преживеят някои нередовни, но магически години, тъй като Ди Нало избираше мачовете си и предпочиташе Купата на Франция, която Лакомб спечели през 1973 г. срещу Нант (2:1), като си помогна с ръка, за да отбележи втория гол. Той също така загуби трофея през 1976 г. (0:2 срещу Марсилия). Лятото на 1978 г. беше сърцераздирателно: затруднен финансово, Лион се съгласи да го продаде на Сент Етиен, ход, който президентът на зелените Роже Роше обяви на играча по време на Световното първенство в Аржентина. Лакомб отиде, за да скрие сълзите си, оставайки само една година на „Жофроа Гишар“, където се гордееше с 21-те гола на Доминик Рощо.

Бернар преживя разцвета на силите си след пристигането си в Бордо през 1979 г., като отбелязва между 17 и 22 гола на сезон между 1980 и 1985 г. и спечели три титли, както и още една Купа на Франция през 1986 г. Но имаше труден период в последния си сезон на пейката, за сметка на Филип Фаржони се оттегли през 1987-а, за да поеме резервния отбор на жирондинците.

Кариерата му с френския национален отбор може да не е била толкова успешна, колкото клубната му, с 38 мача и 12 гола), но е

въвличал
други играчи

в играта и Мишел Платини се е радвал да си партнира с него. След като спечели Европейското първенство през 1984 г. без да отбележи гол, Бернар Лакомб по същество възвести появата на френски отбор, който ще ликува със Световната купа през 1998 и 2018 г. с централен нападател без попадение (първо Стефан Гиварш, а след това и Оливие Жиру). Но от 1973 г. до титлата на Европейското първенство през 1984 г. и обявяването на оттеглянето му от селекцията, той преживя някои велики моменти, с две участия на мондиали (1978, 1982) и гол в 38-ата секунда срещу Италия при 1:2 в Мар дел Плата на 2 юни 1978-а. Най-бързото попадение за Франция на световни финали му донесе златен часовник, който никога не е напускал сейфа.

Треньорската му кариера също бе забележителна. Жан-Мишел Олас и Реймон Доменек, който беше негов съотборник в Лион и Бордо, го потърсиха през 1988 г., когато хлапетата се намираха в затруднено положение в Лига 2 в продължение на шест сезона. Той щеше да изиграе важна роля в изграждането на империя на местно ниво, първо като асистент на Доменек, след това като спортен директор и дори като треньор, когато Олас го помоли да помогне след напускането на Ги Стефан през есента на 1996 г. Президентът на Лион никога нямаше да забрави поемането на отговорност за клуба и през 2000-а, след като изведе тима до два поредни подиума, Лакомб щеше да стане негов най-близък съветник за дълго време. При това с око, достатъчно остро, за да види потенциала на Жуниньо Пернамбукано на обикновена VHS касета, а също и защитника Марсело. Както и начина да шепне в ушите на централните нападатели чак до Карим Бензема, който щеше да запази неговата обич и лоялност до самия край и отговаряше на обажданията му в съблекалнята на „Бернабеу“ по време на важни мачове.

Славните години на Лион, седемте поредни титли от 2002 до 2008 г., продължаващото му европейско присъствие с усещането, че може да стигне много по-високо, особено през 2005 и 2006 г., бяха изковани от дуета Олас – Лакомб. А треньорите отнасяха не малко критики от съветника на президента, включително и последният Пауло Фонсека. От тези години ще остане и споменът за Лакомб, коментиращ мачове на Лион за клубния канал с Ришар Бенедети и изразяващ съмненията си според барометър, който все още служи на феновете на хлапетата и днес. „Притеснявам се, Ришар“ сигнализираше за трудности, но „Много съм притеснен, Ришар“ предвещаваше буря. С повторното излъчване на мачовете в съблекалнята, играчите можеха да чуват

хапливите
забележки

на Бернар през цялата седмица, като тази за Ким Челстрьом: „О, малкият ми Ким, днес тичаш…“

Съжителството с Жерар Улие, който стана съветник на Жан-Мишел Олас през 2016 г., беше също толкова трудно, колкото когато Улие беше треньор (2006-2008 г.), а връзка от близо тридесет години наближаваше своя край. Реалността също беше, че Бернар беше уморен и сбогуването му през декември 2019 г. беше неизбежно, въпреки че президентът настояваше да го държи близо до себе си по време на мачове. Бъдейки до края със съпругата си Мирей, децата, внуците и приятелите си за цял живот, Лакомб прекара повече от петдесет години в Лион с невероятното си око за играта и играчите, забавните си афоризми, любовта си към клуба, неподражаемия си начин да се ядосва („На 40 години си казах, че вече нямам време за губене с идиоти…“) и чувството за вечно братство с тези, които бяха носили същите екипи като него. Френският футбол и този в Лион никога повече няма да бъдат същите.