Станимира Петрова: Всичко, различно от стълбицата в Париж, ще е разочарование

Българската боксьорка Станимира Петрова е една от надеждите ни за медал на Игрите в Париж. Преди заминаването за френската столица тя говори пред Gong.bg. 33-годишната световна шампионка и многократна европейска златна медалистка разказва за детството си, амбициите и бъдещето си. Жребият не беше благосклонен към нея и още на 1/8-финалите утре Петрова ще се изправи срещу много силната представителка на Тайван – Хсиао вен Хуан, която е действаща световна шампионка и бронзова медалистка от Игрите в Токио 2020.
– Станимира, как започна да се занимаваш със спорт?
– Покрай брат ми. Той тренираше таекуондо и аз много исках да съм като него – настоявах, плачех, тръшках се и накрая ме записаха.
– А спомняш ли си първия си треньор по бокс?
– Помня всички. И в таекуондото, и в бокса. След 15 години занимания с таекуондо и на шега започнах с бокса. Най-дълго съм била със сегашния ми треньор – олимпийският шампион Петър Лесов.
– Бойно дете ли беше?
– Бях буйна, но никога не съм се била навън. Успявах са спечеля споровете вербално.
– Разкажи някоя интересна история от детството си.
– В 5-6 клас бях от по-отраканите момичета. Играехме си на приспиване. Притискаш една точка на сънната артерия и така. Показвах го на останалите със себе си и по едно време съм паднала на земята с прави колена. Бях цялата синя. Другите са ме събудили, но интересното е, че след тази случка станах ритмична, почнах да рисувам. Всичко започна да ми се отдава.
– Имаш ли любими боксьори?
– Като малка харесвах Брус Лий от филмите, а също и Мохамед Али. В момента обаче искам хората да подражават на мен.
– Спомняш ли си първия златен медал?
– Ако изключим републиканските първенства, първото ми злато беше от Световното първенство (б.р. преди 10 години). Бях много горда и щастлива, трудно ми беше да го повярвам.
– Обмисляш ли да се занимаваш с професионален бокс?
– По-скоро не. Целта ми е да спечеля олимпийски медал.
– Забрави ли вече бъбречната криза и операцията, които те извадиха от Световното първенство в Индия миналата година?
– Няма как, това е най-драматичният момент в живота ми. Но в нито един момент не съм мислила да се отказвам. По същото време тази година пипнах вирус, който ме държа месец и половина. Заради това пропуснах Европейското първенство в Сърбия. Исках да играя, но докторът ми забрани.
– На миналата Олимпиада в Токио бързо приключи участието си.
– Много бях разочарована, в Рио също. След Токио се бях отказала, 3-4 месеца не влязох в залата. Треньорите и Стефка Костадинова ме убедиха да се върна. Петър Лесов вярва в мен и той е основната причина да продължавам да преследвам мечтата си.
– Как определяш шансовете си за медал в Париж?
– Това е мечтата ви, както вече казах. След две участия на Олимпиади, всичко различно от стълбицата, ще е разочарование за мен.
– Мислила ли си какво ще правиш след Олимпиадата?
– Ще видим, но вече ми е време за деца.
– Може ли да те видим като треньор?
– Нямам такива амбиции, ще се насоча към мениджърската професия. Но след време може би.