Днес сърбинът с български паспорт празнува своя половинвековен юбилей

Васил КОЛЕВ

Вечерта на 1 октомври 1998 година е съвсем обикновена, за да носи в себе си някакви знаци. Макар и доста наелектризирана на стадиона на „Партизан“ в Белград, защото там гробарите се изправят срещу Нюкасъл в тогавашната Купа на УЕФА. Вперил съм поглед в таблото, където са изписани съставите на двата отбора. Вярвате или не, но от всички играчи на двата тима погледът ми спира върху една от резервите на Партизан, докато си водя записки за съставите. Причината е съвсем семпла. Май някоя от крушките не работи и не мога да разбера има ли „чавка“ върху буквата Z или няма. Казано направо – тази резерва дали се казва Пазин или Пажин.

По-малко от година по-късно няма вече как да имам подобни колебания. И именно това чудене от октомврийската вечер на ЮНА, както наричат стадиона в Белград, ме кара веднага да се сетя за кого става дума, след като новият треньор на Левски Люпко Петрович е обявил първото си желание за трансфер. Иска централния защитник Предраг Пажин, изпаднал в немилост в своя Партизан.

„Първоначално дори не исках да чуя за Левски. Ама с какво ме занимавате вие, аз имам съвсем други намерения!“, спомня си Пажин за деня, в който му звъни сръбският мениджър Деян Башич. Пажо, както бързо става известен сред фенове и съотборници, е бил преди това на проби във Вердер, един от водещите клубове в Германия. Но трансферът не се случва, защото немците предпочитат да вземат само съотборника му и капитан в Партизан Младен Кръстаич. Да, днешният национален селекционер на България. А пък гробарите искат да се отърват от Пажин по една проста причина и тя не е свързана с футболните му качества. По време на споменатия европейски поход година по-рано Партизан елиминира Нюкасъл, но след това отпада от Лацио. А пък в реванша с орлите Пажин стига до физическа саморазправа на терена с изгряващата звезда на сръбския тим Матея Кежман. „Не си даваше достатъчно зор според мен и се ядосах“, обяснява инцидента сръбският защитник.

Старата лисица Люпко Петрович обаче знае как да направи от нищо нещо и бързо преценява, че възможностите на Левски, където трябва да върне славните дни, са достатъчно солидни като финанси, но тепърва трябва да се работи върху репутацията. И пътят би трябвало да започва именно с трансфери като този на Пажин. Играчи със солидни качества, но, от друга страна, и поставени в ситуацията на желание за рестарт на кариерата на ново място. Пажин в крайна сметка приема офертата от „Герена“ и още в първия официален мач на сините през сезона излиза на терена. Този двубой изглежда лесен. Левски е домакин на Черноморец, а два гола на Сашо Александров-Кривия и на Митко Иванков от дузпа дават бърз аванс на сините, което в онези дни значи абсолютно сигурна победа. Зрителите на „Герена“ обаче не скучаят, макар през второто полувреме да не падат още голове и резултатът да остане 2:0. Новият гологлав защитник на тима Пажин има забележителен момент. Топката е заложена на около 30 метра за свободен удар към вратата на бургазлии. Пажин се засилва и изстрелва истински снаряд. За късмет на вратаря Попов топката преминава съвсем близо до вратата. Стадионът притихва и е готов с присъдата. „Лелеле! Този е играч!“

Ако дебютът е срещу Черноморец в началото на август 1999 година, то в края на месеца Пажо вече е в сърцата на левскарите. Първият съперник в Европа е кипърският АПОЕЛ. Разочарованията в турнирите са направили така, че сърцата на всички са свити. „Ама вие наред ли сте?“, пита по онова време Люпко Петрович слисаните репортери. „Какъв АПОЕЛ, тия да си гледат плажовете. За каква Олимпия ми говорите? Тия са скиори! Левски не може да има проблеми с подобни отбори!“

След 0:0 в Никозия сините се нуждаят от победа в реванша, а екзекуцията на АПОЕЛ завършва именно с попадение на Пажин за 2:0. Можете ли да познаете как? Естествено, че с топовен удар от фаул пред наказателното поле. Не зная дали има и секунда между удара и момента, в който топката е укротена в мрежата.

Трябва обаче да призная, че не съм очевидец на този гол. Точно по същото време се намирах в един влак между Ница и Монако, където на следващия ден беше жребият в европейските турнири. И говорех по телефона с моя колега Жаклин Михайлов, който ми разказваше какво се случва на „Герена“. Но пък няма да забравя реакцията му при гола на Пажин.

Сърбинът става левскар буквално за по-малко от месец. Много от вечерите минават в разговори с автора на този текст, както и още един общ приятел от онова време. Черногорецът Небойша Йовович, който е на проби в Левски тогава, а днес е един от най-добрите треньори в Персийския залив, където води катарския Ал-Ахли. „Левски е голяма работа“. Това е темата на повечето от разговорите, а решението да излезе с коса, боядисана в синьо, на вечното дерби срещу ЦСКА изглежда най-естественото като следствие от тоталното индоктриниране.

В самия отбор Пажин попада още от първия ден в най-подходящата възможна компания. Люпко знае, че защитникът е особен характер, но и много добър футболист, и иска по всякакъв начин да го адаптира много бързо към обстановката на „Герена“. Когато Пажин пристига от Белград, Люпко го завежда при Мъри Стоилов. „Това е капитанът на Левски, от днес ще делите една стая двамата!“ Инструкциите са бързи и категорични.

„Смело мога да кажа, че Пажин е най-комплексният защитник, който някога е идвал в Левски от чужд отбор“, казва в типичния си стил Стоилов днес. „Имаше страшно много качества – бързина, самочувствие при изнасянето на топката, удар, игра с глава. Изобщо всичко, което може да се иска от един футболист, който идва да играе за Левски. Но беше и много добро момче, верен и лоялен приятел.“

С Пажин като либеро Петрович създава желязна защита. Негово откритие на поста стопер става младият Топузаков, а другият стопер е шотландецът Джон Ингълс. Пред тях като опорен халф е Мъри Стоилов.

Престоят на Пажин обаче е сравнително кратък. Става шампион в първия сезон, а след още половин година е продаден на турския Коджаели. После съдбата го изпраща в Шахтьор Донецк, когато този тим си проправя пътя към европейския елит с парите на Ринат Ахматов. След това става шампион и на Китай. А междувременно след опит да заиграе за националния тим на Сърбия и Черна гора в контроли срещу Баския Пажо решава да се възползва от идеята на Иван Вуцов. Взема български паспорт и облича екипа на националния тим, включително на Евро 2004. Днес Предраг Пажин празнува своя 50-годишен юбилей, след като се е установил в България като един от хилядите фенове на Левски.