Томас Лафчис, един от най-разпознаваемите футболни хора, говори ексклузивно за предаването „Код Спорт“ по ТВ+ през 2020 година. Четири години по-рано той бе заявил, че това е последното му интервю, но специално за зрителите прие поканата. Голяма част от живота му е свързана с най-популярния спорт и по-конкретно с любимия му Левски. Първо като играч, а след това и като президент. Цели девет години е начело на един от двата гранда на България. И в неговата ера “сините” завоюваха три шампионски титли и четири купи на страната. За ерудицията му говори факта, че има дипломи от четири факултета в най-различни области – спорт, журналистика, икономика и богословие.
– Здравейте, г-н Лафчис! Изключително ми е приятно да ви представя на зрителите на „Код Спорт“! На 10 юли 2016 г. дадохте последното си интервю и то беше пред нашата камера. По-добре ли се чувствате, когато не говорите за футбол?
– Да, по-добре се чувствам, само че трудно се сдържам, защото това ми е любимият спорт от дете и по-голямата част от живота ми е миналата в него. Просто наистина ми е трудно да стоя настрана и да гледам какво се случва не само в любимия ми отбор, но въобще в любимия ми спорт. В последното интервю казах, че не искам да коментирам футбола, защото години наред давах моето мнение и оценки какво трябва да се направи, за да не стигнем нивото, което сме в момента. Просто никой не обръщаше внимание, никой не искаше да чуе тези неща. Реших, че е излишно да се тормозя и да си съсипвам живота с това, че примерно даваш нещо, което смяташ, че е правилно и то безплатно, но никой не иска да го чуе.
– Нека сега да поговорим за вашата кариера – за нещо далеч по-приятно от футболната действителност, която ни заобикаля. Как попаднахте в най-популярния спорт?
– Дълга история, връщаме се 1964-65 г. Като малък пътувах през цяла София, за да стигна на „Червено знаме“. Там започнах два месеца като централен нападател, защото бях най-висок. Помня сгурията на „Червено знаме“, пътувах с тролей №2, който спираше при нас на „Мотописта“ и оттам трамвай, но на втория месец майка ми ме спря, защото беше зима, всеки път се прибирах в кал, мръсен, мокър. Стигнахме до пролетта на 1965 г., когато с мои приятели от квартала и от училището отидохме да се запишем на ст. „Раковски“, там играеше Спартак (София). Отивайки там, нямаше група за толкова малки, играеха по-големите, родени 1957 г., а аз съм от 1958 г. Треньор беше Каменски – изключително добър специалист, възрастен. Не бившият вратар на Левски, просто съвпадение на имената. Както ни бяха отделили малките да играем отстрани на едно асфалтово игрище, дойде и попита: „Може ли някой да пази?“ Тогава на „Мотописта“ бяха ливади, не беше това, което е в момента. Винаги най-малкият го слагаха на вратата. Винаги питах: „Бате, ще стана ли вратар?“ А големите казваха: „Разбира се!“ Казах, че мога и оттогава си останах на вратата.
– Юноша на Левски, а след това играете за Черно море и Сливен – как се получава това нещо?
– О, това е доста по-късно. Като юноша на Левски стигнах до първия отбор. През 1976-77 г. започнаха да ме взимат, следващите два сезона почти бях титуляр, имах по 25-26 мача на година. Тогава имах щастието да се докосна до тези големи имена в Левски, от най-големите в историята като Павката Панов, Воин Войнов, Кирил Ивков, Аладжов, след това дойдоха Тошко Барзов, Данчо Иванов, много са – легендите на Левски. Имах късмета и щастието да израсна тези две години с тях до момента, който няма да забравя. През пролетта на 1979 г. ние вече бяхме шампиони и гостувахме на Ботев (Враца), получих комоцио, хвърляйки се в краката не помня на кого, но ми удари главата неволно. Победихме, Тони Милков вкара за 1:0 и след това бях вкъщи, понеже не трябваше да излизам. Дойдоха представители на Олимпиакос, защото техен треньор беше едно много голямо име от югославския футбол, който беше треньор на Колумбия, когато бяхме с Левски там на посещение. Дойде представител на отбора и ми предложи да ме вземат. Съгласих се, но исках някаква сума. Но президентът бил казал, че не може. Казах: „Добре, като вашият президент се съгласи, ще дойда.“ Не се обажда три месеца и в края на юли идват от Панатинайкос, казвам им същите условия, на секундата подписвам предварителния договор, на другия ден ми изваждат пасаван. Аз през това време съм български гражданин, а и понеже бях освободен от казармата като дете на гръцки имигранти, бях поискал да бъда военизиран, защото всичките ми колеги бяха военизирани. Аз бях волнонаемен с още едно момче. Съгласиха се в началото на юли да го направят, въпреки че не съм бил войник и нямаше такъв случай, беше прецедент. В края на юли подписах с Панатинайкос, на другия ден ми изваждат пасаван в посолството, Левски подписа договор с тях. Мисля, че беше около 120 хиляди долара или 200 хиляди, колкото искаше Асен Младенов, който беше ръководител. Казах му, че това е невъзможна сума. Кой тогава струваше 240 хиляди? Ти имаш голямо бъдеще… Както и да е, подписаха за 120 хиляди. С тези пари се закупиха микробусите, осветлението на „Герена“. Един, който беше шеф на паспортното, ми припомни след години – „Помниш ли, че ти правехме документите?“ Тогава ми разрешиха да замина, въпреки че вече бях военизиран, трябваше всичко да се развали. Казаха, че понеже са получили парите, а и са ги похарчили, не можаха да спрат трансфера. Така заминах за Панатинайкос. Това е септември 1979 г.
– Как се чувствахте в отбор, който е собственост на една от най-богатите гръцки фамилии – Вардиноянис? Имахте ли контакти със самия собственик?
– Вардиноянис току що бяха взели отбора. Имал съм голямото му уважение, много голяма симпатия от негова страна, много ми е помогнал в живота. Още на първата тренировка скъсах менискус и той настоя да се оперирам в Лондон. Бях в Тотнъм, където направих операцията. Хирургът беше бивш ръгбист. Тогава не само в България, операцията на менискус беше 45 дни гипс, след това още 3-4 месеца раздвижване, а там на 10-ия ден започнах да тренирам. Върнах се, но за съжаление треньорът, който искаше да разчисти отбора от старите имена, не успя да го постигне и го изгониха. Имах нещастието да ме съпътстват няколко контузии през тези две години. Тогава поисках от Вардиноянис да отида поне за една година в ОФИ Крит. Бяха сателитен отбор, другият брат Вардиноянис – Теодорос държеше тима от Крит. На следващата година успях да се наложа като титуляр и през пролетта на 1983 г. се завърнах в Панатинайкос, където са ми най-успешните години в кариерата.
– Най-големият мач с отбора на Панатинайкос?
– Най-големият мач като успех е полуфиналът за Купата на европейските шампиони, където играхме април 1984 г. срещу Ливърпул. По пътя си елиминирахме Фейенорд, Линфийлд, Гьотеборг, изключително силен отбор и стигнахме до полуфинала с Ливърпул. Годината, в която се случи трагедията „Хейзъл“. Това е най-големият ми успех, а иначе като силен мач може би срещу Гьотеборг, защото там победихме с 1:0, успях да се справя с всички високи топки и доста други положения.
– Имало ли е вероятност да облечете червената фланелка и да преминете в ЦСКА? Градска легенда ли е това или е било реалност?
– Не точно в ЦСКА. Случилото се през 1985 г. между Левски и ЦСКА, разформироваха двата отбора, наказаха доста от футболистите. Това е по повеля на партията, казват, че било идея на Милко Балев – дълго време Левски е бил хегемон и това е било начин да бъдат обезглавени, но по същия начин бяха обезглавени и ЦСКА. Тогава се сформираха Витоша и Средец. Двата отбора вече нямаха общо официално със структурите на МВР и Министерство на отбраната. Тогава треньор на националния отбор беше Вуцов, който беше изключително притеснен от това, че примерно беше наказан завинаги Боби Михайлов. При една наша среща в края на юни ме помоли да направя всичко възможно да се върна да играя за националния отбор. Казах, че имам договор за още три години и ми е трудно да разтрогна. Отидох в Гърция, поговорих с Вардиноянис, той категорично отказа да ме пусне. Тогава казах, че това е шансът ми в живота да играя на световно първенство и поисках, ако трябва да прекратя с футбола, но просто да ме пусне за една година. Накрая успях да уредя тези неща и тогава се сблъсках с реалността. Тогава Витоша трябваше да ми помогне да си донеса багажа, те не го направиха в продължение на един месец, върнах се в България много ядосан. Иван Вуцов ми каза, че ще отида в Средец. Казах: „Ама как – това е ЦСКА!“ А той отвърна: „Вече няма ЦСКА, няма Левски. Пенев е треньор, по-качествен е като клуб в момента.“ Отидох в началото на август 1985 г. За съжаление, в продължение на близо шест месеца, не успях да играя. Само тренирах, отивах на лагери и не ми разрешаваха. Кой не разрешаваше? Градският комитет на партията, защото имало решение преди години, че футболисти от Левски и от ЦСКА, от софийските отбори по принцип не могат да отидат в другия отбор без разрешение на клуба. Само че аз идвам от Панатинайкос, вече съм чужд гражданин, не съм български, тогава не можеше да имаш двойно гражданство. Въпреки това Градският комитет на партията каза „не“. Чак до ноември Вуцов искаше да играя в ГДР последния мач, вече се бяхме класирали за Мексико и аз се отказах, защото шест месеца не бях играл. Нека ми оправят нещата да почна да играя, няма проблем. Тогава разбрах, че някои фактори са предизвикали да не ми се разрешава да играя. Шпатов отговаряше в Градския комитет на партията за футбола и беше категоричен. Когато ми казаха, че ако не съм в ЦСКА, а отида в Славия, ще ми разрешат, подписах със Славия. След Нова година дойде нареждане, че се опрощават футболистите и тогава Левски нямаше нищо против да отида в който отбор искам, само че тогава имах договор със Славия, но преди това подписах с ЦСКА. Пак скандал в Градския комитет на партията. Тогава ми казаха да избирам измежду осем отбора в провинцията и там ще играя. Така се стигна да отида в Черно море. Беше началото на март 1986 г. за един месец, преди края на първенството. На „Васил Левски“ тренирахме с треньора на националния отбор Людмил Горанов четиримата вратари – аз, Боби Михайлов, Илия Вълов и Ники Донев от Локомотив (София). Петък отивахме, събота играехме по отборите и понеделник пак се връщахме. И така докато се събрахме на лагер в Банкя преди да се замине за Германия. Дойде на лагера Шпатов и каза, че аз съм чужденец и не мога да играя в националния отбор на България. Няма да позволят! Казах: „Ама, другарю Шпатов, когато ме извикахте..“ А той отвърна: „Аз не съм викал никого!“ Тогава много се ядосах, защото ФИФА разреши да играя за България, тъй като вече бях играл във всички национални гарнитури и единствено тук можех да играя. И така не заминах и за Мексико. До последния ден тренирахме с Ники на „Васил Левски“ и се готвехме, ако нещо стане, да заминем. Така отпадна моето бленувано участие на световно първенство. След това заминах ноември месец за Антверпен. Белгийско приключение, година там. Оттам завърших кариерата си в ОФИ под наем за една година. Междувременно 1988 г. започнах да се занимавам с бизнес между Крит и България. Печелех доста повече пари, отколкото от футбола. Така прекратих кариерата си на 30 години.
– През 1991 г. вече сте президент и собственик на Левски. Погледнато сега – грешка ли беше това ваше решение?
– Аз мисля, че е съдба. Тогава го приех като задължение. Не като удоволствие, в никакъв случай. Няма да забравя февруари 1991 г., отивам на един мач на „Васил Левски“ и там бяха д-р Спасов, който дълги години беше шеф на „Родопа“, много голям левскар и Емануил Николов, и двамата вече ги няма. Емануил беше на „Химимпорт“. Двамата скочиха от столовете, хванаха ме за ръцете и ме вкараха вътре в залата. Казаха: „Ти трябва да си! Това е човекът!“ Казах, че не мога, имам много работа, ще помагам финансово, колкото мога, но не мога да се занимавам. Тогава Васил Спасов–Валяка беше президент, беше загубил жена си, много тежко го изживя. Април месец играхме с Локомотив полуфинал за купата. Влязох в съблекалнята и им обещах много силна премия, която веднага след мача им дадох на момчетата. Обещах двойна премия, ако спечелим купата, което стана в Търново. Мисля, че Ботев (Пловдив) беше противникът. Междувременно група „деятели“ основаха ФК Левски. Тогава СДС беше на гребена на вълната, всичките бяха подведени, че правим истинския Левски. Тогава се ядосах – Левски има близо 80-годишна история, как така сега го основавате изведнъж? Дадох съгласие да застана начело на Левски, което се случи на 2 юли. Интересното е, че на самите избори отвън имаше агитка, тропаха по вратата, скандираха, имаше вътре привърженици. Мисля, че десетина човека в Общото събрание, винаги са имали квота привържениците. Но отвън бяха по-шумните. Комендантът на София Никифоров, голямо име за Левски, който много е помагал, излезе отвън, обади се от някакъв телефон и дойдоха тези за борба с безредиците и ги разчистиха. Но имаше провокации на самото събрание. Хората, които ме поканиха, ги очакваха. Едното от тях беше, че бях гръцки гражданин, въпреки че живея с постоянно пребиваване в България. Тогава бяха казали, че ще ме атакуват за това. За два дни успях да си възстановя българското гражданство. И когато ме попитаха с какво гражданство съм, казах, че за ваше съжаление съм с двойно. Паднаха от Марс, защото не са очаквали, че за толкова кратък период ще успея. Преди това бях започнал да работя активно за селекцията. В края на юни бях във Варна, когато привлякохме Илиан Илиев за тези прословути 2 млн. лева. Огромен трансфер за това време! Бяха някъде 100 хиляди долара. Мисля, че Черно море бяха в „Б“ група, а Илиан беше капитан на отбора. Изключителен талант, който остава легенда за Левски. Финансово не искам да коментирам, защото най-малко пет-шест пъти сме взели сумите, които се похарчиха за него. Но другата интересна история беше с Данчо Лечков. На връщане минах през Сливен и го убедих да дойде в Левски. Каза: „Томас, където ми кажеш, идвам.“ Даде ми паспорта да му извадя немска виза. Пристигам в София, Шпайдела беше треньор. Каза ми: „Абе, този ще ни бави играта.“ Не че сме имали някаква много бърза игра тогава. Викам: „Виж сега, аз съм го договорил. Ако ти като треньор не го искаш, аз на сила не мога да го докарам.“ „Ами, по-добре да не го взимаме.“ Тогава отидох пред „Шератон“: „Данчо, извинявай, просто треньорът така и така…“ Той каза: „Не се притеснявай! Отивам и подписвам с ЦСКА, те ме чакат.“ Върнах му паспорта, пропуснахме този трансфер. Може би тогава Левски щеше да има изключителен отбор, но така се случи.
– Кое ви правеше щастлив в този 9-годишен период начело на най-популярния клуб в България?
– Това, че създадохме изключителна организация, добър колектив и публиката, която пълнеше трибуните. И до ден-днешен си пазя всички материали и резултати. Имаме средно 18 хиляди на мач, особено последните 4-5 години, когато не ставахме шампиони по ред други причини. Това беше показателно за мен, че работим правилно. Защото 1991 г, имаше 400-500 души по мачовете. Левски нямаше нито пари, нито футболисти, никой не искаше да идва в клуба. Нямаше задължения, разбира се, но нямаше и финанси, с които да се привличат футболисти. Имахме да получаваме някаква сума последно от една вноска за един от футболистите в Португалия. Мисля, че беше 70-80 хиляди марки. И това беше всичко, което имаше да получава Левски с празна каса. Постепенно успяхме да вдигнем отбора, на следващата година спечелихме купата, станахме втори. Вече 1993-94-95 г. взехме три поредни първенства, две купи. Изключително силен отбор, от него 8 човека участваха на световното в САЩ! Това беше гръбнакът на националния отбор! Това са може би най-големите ни успехи през този период, че успяхме да завладеем и децата, защото младите вървят след победителите. И ако погледнете сега възрастово, разпределението между феновете, които през 90-те са били между 7 и 15 години, голяма част от тях са от Левски. Но най-успешното беше, че успяхме да съхраним Левски, да го запазим, защото той беше пред разпадане.
– Кога разбрахте, че не може да се справите сам с издръжката на Левски? Защо решихте да се оттеглите?
– Не се оттеглих, защото не можех да се справя. За мен беше трудно, защото почти изцяло бизнесът ми отиваше в Левски. Бях само аз, нямаше други, с малки изключения. Две години получавахме тези 400 хиляди марки, а бюджетът ни беше 1 милион марки. Не искам да ги сравнявам с това, но всичко останало трябваше да идва от мен. Просто нямаше приходи от друго място. Билетите бяха по 2 лева, ТВ права нямаше, много малко се получаваше от европейските участия. Затова смятам, че най-големият ни успех е, че съхранихме Левски. Когато през 1999 г, предадох акциите на Левски, имахме един изключително добър отбор, повечето футболисти играеха четвърта година заедно, задълженията бяха нула, бяхме направили ремонт на стадиона с 6 помощни игрища, нови пейки, ново осветление. Тогава казах, че този ремонт е за 5 години, той не е основен. Но издържа може би 15 години преди да се бутне козирката, да вземат седалките, да ги продадат за 19,14 лв., които ние сме купували по 3 лв.
– Как се разделя човек с нещо, което е толкова близко до сърцето му?
– Ако кажа, че бях принуден, няма да излъжа. Не са ми извивали ръцете. Решението да се разделя с Левски го взех още 1996 г. Спомняте си мутренските времена, ексцесиите по стадионите, какво се случваше с определени отбори, какво ни се случи и на нас, разбира се, през този период. Споделих със съпругата ми, с която още не бяхме сключили брак, че аз преди 1 януари 2000 г. ще напусна футбола. Тя не искаше да повярва и каза, че никога няма да направя това. „Не мога да повярвам, че ще го направиш!“ Тогава ѝ казах: „Ти ще напуснеш ли телевизията, ако аз напусна Левски?“ Тя е може би единствената, която слезе от централните новини без да я маха някой. След това заминахме за Гърция, за Щатите… Тежко ми беше.
–
– Общото е, че трябва да се спасява Левски. Разбира се, не трябва да се изненадва от реакцията на публиката, защото по мое време също имаше надписи на стените: „Византиец, грък, махай се!“ Това беше до втората година, когато вече отборът стана пълен хегемон в българския футбол години наред. Въпреки че последните години ставахме втори, всички знаеха, че сме най-добрият отбор. След години казаха, че само Томето знае да прави тези големи неща без пари, защото реално бюджетите на другите софийски отбори – ЦСКА и Локомотив надхвърляха 4-5 пъти нашия. Но ние бяхме отборът, който имаше успехите, който привържениците поддържаха. Това се налага и сега. И сега Левски е в изключително тежко положение и трябва да бъде спасяван.
– Според вас как се допусна Левски да има задължения в размер на 25 млн. лева?
– За мен отговорът е в управлението. След като имаха възможността да харчат огромни суми преди това без да се замислят, когато спряха тези пари, започнаха да трупат дългове, защото продължиха да живеят по същия начин. Това е огромната грешка, защото трябва да се простираш според чергата ти.
– Преди четири години пред „Код Спорт“ казахте, че най-големият проблем на Левски е, че не се знае кой е собственикът – сега по-спокоен ли сте?
– Казах, че левскарите искат едно елементарно нещо – да знаят кой е собственикът. Това е нещото, което хората искат да знаят. Не казвам, че сега не витаят пак съмнения, но все пак една от легендите на клуба застана с лицето и името си. Надявам се, че ще успее да защити това нещо.
– Вие как виждате бъдещето на „сините“?
– Много пъти съм казвал нещо, което тази седмица започна да действа. Запознат съм горе-долу в детайли. Не смятам, че е най-правилното, но един много положителен ефект ще даде в сплотяването на привържениците с тези членски карти. Първо да се преброим колко сме реално. И ние, и ЦСКА казваме, че имаме милиони привърженици, но когато се стигне до участие във финансиране или нещо друго, ги няма. Тази година Левски показа какво значи силата на привържениците и любовта им, което се отрази много положително на клуба в спасяването на първите няколко месеца.
– След малко повече от два месеца може и да има Конгрес на БФС – какъв човек трябва да застане начело на футбола и какви грешки не бива да се повтарят?
– В това последно интервю говорихме много за уредените мачове. За съжаление това е завладяло целия свят. Няма оазис, за който да кажеш, че това го няма. Навсякъде няма големи отбори, които да не са замесени, няма големи федерации, които да не са замесени. Това е една химера да си мислим, че някой, който изберат начело на БФС, ще успее да предпази българския футбол от това явление. В много държави президентите на БФС не са хора, свързани с футбола. Това са уважавани личности – професори, доктори, имена в определена държава, които обичат спорта и в частност футбола. Екипът е много важен – кой ще бъде генерален секретар на БФС, защото това е човекът, който трябва да движи футбола в България и във всяка държава, който трябва да направи правилата и да следи за тяхното спазване. Този човек трябва да разбира и от футбол, и от финанси, защото той е човекът, който трябва да определя политиката на федерацията, на Футболния съюз. Трябва да определя и политиката на развитието на футбола в България, започвайки от най-малките възрасти. Това е човекът, който трябва да търсят.
– Един вид трябва да се намери новият Иван Вуцов?
– Трябва да бъде този тип, както и да го наричат – „Сиви кардинали“, „Бели кардинали“, няма никакво значение. Важното е да е човек, който разбира, знае, може да изведе българския футбол от тресавището, в което сме в момента.
– Как искате да започнем разговора следващия път, когато се видим с вас? Надявам се да не е след четири години…
– Може да има и поводи, и да са по-добри поводите. Как искам да започнем следващия разговор? Преди четири години казахме, че трябва да се направят такива промени и българският футбол вече да е успешен.