Теодор БОРИСОВ

Макар и да не може да се похвали с чак толкова успехи след разпадането на СССР, арменският футбол определено няма как да ви остави равнодушни, тъй като изследването на новата му история е занимание, достойно за докторска дисертация. Организационният хаос започва още с първото самостоятелно първенство на страната през 1992 г., което е разделено на две подгрупи. Първите 6 от тях се класират за финален етап, в който точките им от първата фаза не се признават. Така в крайното класиране на първо място с по 37 точки са Ширак Гюмри и Арменският общностен спортен съюз, известен още като Хоментмен. Първоначално насроченият решителен мач за титлата в Армавир отпада заради протест от страна на Ширак, чиито фенове дори заплашват да блокират железопътната линия за столицата. Така от федерацията взимат соломоновското решение и двата отбора да получат златни медали – нещо, което се случва по абсолютно същата схема с Пахтакор Ташкент и Нефтчи Фергана в Узбекистан през споменатата година. Играещ треньор на Хоментмен в този дебютен сезон е легендата на Арарат и бивш национал на СССР Хорен Оганесян, който през 1993 г. за кратко заминава за Ливан, където тренира местен отбор със същото име. По това време начело е влиятелният предприемач Гагик Сафарян, който няма успех в следващите години. Особено показателен е сезон 1994, когато Хоментмен бележи рекордните и до този момент 113 гола, но не успява да се пребори с Ширак за първото място. Тимът разполага с доказан реализатор като Гегам Оганесян, но промените при него ще дойдат извън терена.

Когато през 1995 г. е взето решение форматът на първенството да бъде сменен от пролет-есен на есен-пролет, Хоментмен сменя названието си на Пюник, което в превод от арменски значи Феникс. В края на споменатия шампионат пък начело застава една от най-обсъжданите фигури в историята на арменския футбол – Рубен Айрапетян. Немецът Рубо, както е известен още той, има типичната биография на функционер от постсоциалистическия период. Преди да завърши Ереванския институт за национална икономика през 1988 г., той работи като електромонтьор в завод „Алмаз“, а първият му сериозен пост е на счетоводител в Ереванското хранително обединение №7. В периода, в който започва да се занимава с футбол, Айрапетян е собственик на предприятието „Армтабак“, а през 1999 г. придобива и армено-канадската компания „Гранд Табако“ от Грант Варданян. Като добавим и факта, че в продължение на 3 години е префект на община Аван, то Пюник определено се сдобива с могъщ покровител. Това намира своето изражение на терена с титлите от 1996 г. и 1997 г., като най-сериозно впечатление от тогавашния тим прави реализаторът Арсен Аветисян, който обаче не успява да се реализира в чужбина и изкарва кратък период в нискоразредния Беркем спорт.

През 1999 г. тимът

променя името си

на Киликия в чест на средновековното арменско феодално княжество, съществувало през XI-XIV век. И именно тук започва най-обърканата част от нашата история. През същата година (системата пролет-есен междувременно е върната) отборът губи плейоф за оцеляване от Мика Ащарак и би трябвало да се прости с елитния си статут. Вместо това той е върнат сред най-добрите, тъй като ФК Ереван и Еребуни прекратяват участието си поради липсата на финансиране. Киликия завършва сезона шести, но в неговия край 3 отбора (Мика, Звартноц и Динамо Ереван) напускат първенството заради несъгласия с местната федерация (за следващия сезон обаче те са възстановени). Сред новаците в елита е Арменикум – отбор, създаден от цитирания по-горе Оганесян. Той обаче е изоставен от спонсора си в навечерието на шампионата и приема името Пюник. В първия кръг побеждава с 3:2 Киликия, след което противникът му напуска първенството. Според едни източници това става в резултат на протест, а други смятат, че е заради неплащане на заплатите на играчите. Каквато и да е истината обаче, Рубен Айрапетян започва да финансира въпросния Пюник, който в края на сезона става шампион с 5 точки пред Звартноц.

Важен момент в историята на новосформирания Пюник (в някои публикации се отбелязва и като Пюник II) е фактът, че през 2002 г. неговият собственик става и президент на Арменската футболна федерация. Между октомври 2002 г. и ноември 2004 г. тимът се намира в серия от

59 мача без загуба

и логично може да се предположи, че се е ползвал с нечуван комфорт. Истината е, че за пръв път в самостоятелната история на страната даден клуб започва да инвестира в изграждането на инфраструктура, а и реално разликата с останалите отбори е прекалено голяма (само през 2004 г. преднината пред Мика е 16 пункта). По време на доминацията са ангажирани и първите чуждестранни треньори – аржентинецът Оскар Гонсалес Лопес и румънецът Михай Стойкица. Именно под ръководството на бившия треньор на Литекс Пюник се изправя срещу ЦСКА в квалификациите за Шампионската лига през 2003 г. Макар цифровото съотношение от двата мача (3:0) да е същото като сблъсъка със сънародниците им от Арарат 10 години по-рано, армейците определено изпитват трудности. В Ереван те печелят с 2:0 след голове на Тодор Янчев и Макдоналд Мукаси, но трябва да доиграват последните минути в намален състав след червения картон на Георги Антонов. В София единственият гол е отбелязан от звездното бразилско попълнение Лео Лима в добавеното време на мача от дузпа. Дори и въвеждането на плейофи през 2005 г. не може да измени статуквото – Пюник става шампион с 4 точки пред Мика. Въпреки големия брой чужденци все пак местната школа дава своите плодове и през 2007 г.

Хенрик Мхитарян е
с основен принос

за отличието с 12 отбелязани гола. Най-голяма интрига има през 2008 г., когато столичани и Арарат завършват с равен брой точки, което налага изиграването на „златен мач“. Там Пюник се налага с 2:1 след продължения след двете попадения на Алберт Тедевосян, но присъствието на едва 5000 зрители на стадион „Вазген Саргсян“ показва колко големи щети вече е нанесла доминацията на тима. По това време той се управлява от сина на Рубен Айрапетян – Рафик, тъй като Айрапетян-старши е насочил усилията си към политиката, ставайки част от Арменската републиканска партия. Доминацията на Пюник приключва чак през 2011 г., когато шампион става Улисес. За целия период на непрекъснатото печелене на шампионската титла обаче Пюник елиминира само 4 съперника в квалификациите на Лигата на богатите (Тампере Юнайтед, КР Рейкявик, Победа Прилеп и Дери Сити), което е показателно за истинската му конкурентоспособност.