Явор ПИРГОВ

Един стар виц гласеше, че на мъж предложили да преспи с Наоми Кембъл, но при условие, че не споделя с никой. Той отказал с думите: “Е, аз ако не се похваля за какво да го правя?”…

В такава ситуация изпаднаха и участниците във финалния мач за купата на България. За какво им е всичко това, след като нямат с кой да се зарадват и пред кой да се покажат. На трибуните на 42-хилядния “Васил Левски” имаше 700 зрители. И ако от тях извадим гостите на собствениците, роднините на играчите и организаторите на надпреварата, остават има-няма половината. Щеше да е смешно, ако не бе тъжно и болезнено.

От единия лагер успяха да съберат своите фенове, шефове, учредители и симпатизанти да “загреят преди мача” в столично заведение, а другите… Другите само преди десетина години пълнеха до дупка същия този стадион. Да, правеха го в мачове с Ливърпул и Реал, но тогава поне половината от тези, които отиваха да видят Роналдо и останалите звезди им симпатизираха. А сега? Жалка гледка. Оправданията за малкия град, разстоянието и прочие не минават. Не бе далеч времето, когато Арда стигна до този мач и в София пристигнаха над две хиляди кърджалийци.

В сряда вечер хората ясно показаха отношението си към тези отбори и произнесоха своята присъда за случващото се в българския футбол. Към онези, които уж го управляват и към другите, които дърпат конците зад кадър.

Същите тези кукловоди го докараха до там, че и двете агитки, ако бяха малко по-изобретателни можеха да спретнат и хореография за празника. Нека не забравяме, че мачът се игра на 24 май – Денят на славянската писменост и култура. Спокойно всеки от запалянковците можеше да бъде с коронка с дадена буква, а един да бъде “буквара”. Така ни обличаха на този ден в началното училище. И нямаше да има повтарящи се букви… А всичко това в двумилионен град, в отличен час и прекрасно време… Дори чичковците със семките едва ли са си направили труда да отидат до стадиона, защото трудно биха покрили разходите си с очакваните продажби. И единственото положително за малцината на трибуните бе, че и двете публики получиха шанс поне в един мач да имат възможност при повече старание да надпеят и заглушат опонентите си.

24 май! Помните ли този ден на 2016-та? Онова червено море, което заля Националния стадион? А миналогодишния финал в същия турнир? Сълзите от радост, сълзите от болка… Ликуващите сини футболисти на фона на тресящите се изпълнени до откат трибуни… А в сряда вечер? Дори за победителите е било унизително да правят почетни обиколки и да вдигат купата пред…празни седалки.

Този двубой бе най-точното отражение на случващото се в българския футбол, който е задушен от подчинението към бутикови проекти движещи се от болни амбиции.

И най-тъжното за този мач бе, че той бе забравен минути след последния съдийски сигнал. Просто влезе в папката със статистически данни, която бе затворена и поставена на рафта. Вече никой няма да я потърси. Защото не може да се помни нещо, за което няма кой да разказва… След него остават само вицовете и иронията.