През януари 2005-а се обединиха, днес са много далеч от това, а футболът ни е на дъното

Динко ГОЦЕВ/dir.bg

Ако се върнем към България в края на юни 1994-а, ще попаднем в паралелна реалност почти във всяко едно отношение. Е, има и някои съвпадение – например, че отново е горещо около Народното събрание, че има политически дрязги, готвим се за избори, говори се за служебен кабинет и т.н. Но като цяло – епохата е друга.

А за футбола какво да кажем?

В края на юни 1994-а се обсъждаше състава на България за Мондиала в Щатите. Защо еди кой си е повикан, а не онзи другият. Здрав ли е Ицо Стоичков, след като от Барселона идваха индикации, че е играл с травма в края на сезона? Тези нигерийци силни ли са, срещу които започваме на световното? Ще вземем ли тази пуста първа победа най-после?

В края на юни 2022-ра обсъждаме как успяхме да направим равен с Гибралтар в края на работния ден на момчетата от съперниковия отбор. И кой отбор на кой стадион ще играе в евротурнирите, че няма много варианти. Също така обсъждаме и кой да води футбола ни.

От 2005-а Борислав Михайлов е първият човек в БФС. Преди това още четири години бе втори – вице на Иван Славков. Вече 21 години е на върха на управлението на играта, на практика през целия нов век. Вратарят и капитан на златния отбор е най-високопоставеният администратор от него извън терена, след като прибра екипа и окачи футболните обувки.

Какво и как свърши Михайлов? Футболните резултати са видими и по-добре да не акцентираме пак върху тях.

Административно – базата в Бояна е голямата му гордост. Проблемът е, че нейното наличие не изменя факта, че 90 процента от водещите клубове у нас играят на стадиони-руини. Че пропускаме вече осмо поредно голямо първенство във футбола, а с Евро 2024, ако не се класираме, ще навъртим 20 години без участие на такова. Това са – като за футбола – 2-3 генерации, които не знаят що е мач с националния на най-високо ниво.

Но онези, които бяха Четвърти в света, минаха дружно (но не и задружно) през футбола. Не е само Михайлов. И, за съжаление, вече трудно могат да бъдат наречени отбор. Нещо повече – между много от тях тлее открита неприязън и дори не искат да си говорят и виждат.

И това го направи футболът. Играта ги създаде като златен отбор на България, тя и ги раздели, обели ореола им и ги превърна повече в мишена на критики и хули, отколкото на обект на обич и обожание, както бе след онова велико лято на 1994-а.

Йордан Лечков и Емил Костадинов са неизменно до Михайлов в БФС вече 17 години. Какво точно свършиха… Трудно е да се каже. Освен, че Лечков е постоянно нападан от отказващи се капитани на отбора (Бербатов, Стилиян Петров и Ивелин Попов, например) като основен виновник нещата да не вървят. Костадинов пък бе сринат от критики в интервюта от бивши съотборници, най-вече Любо Пенев.

А щом човекът, който навремето е имал за мисия в съблекалнята да потушава дрязгите и да събира несъвместими характери (а такива в онзи отбор имаше много) масово зачеркна именно съотборниците си… Защото е публична тайна, че Любо в онзи тим е бил тази обединяваща личност.

Припомняме, че Пенев бе част от онази историческа сбирка през януари 2005-а, на която Четвъртите в света поискаха промяна и смяна на Славков. Той бе в групата с Боби, Наско Сираков, Ицо Стоичков, Костадинов, Лечков, Балъков, покойния Трифон Иванов. Бяха заедно и носеха надеждата, че футболът ни ще тръгне така, както играеха те.

Днес Пенев, уволнен доста унизително от Михайлов, Лечков и Костадинов от поста национален треньор преди 4 години, не си говори с тримата си бивши съотборници. Те не искат и да чуят за него.

От тогава Петър Хубчев и Краси Балъков също бяха на поста. Първият си тръгна сам и днес едва ли често набира номера на някой от БФС. Даже можем да ви кажем като факт, че не го прави. Балъков бе подложен на унижението да бъде селекционер на отбор, който бе прегазен от Англия и падна с късмет само с 0:6, а по целия свят ни разнасяха за расизъм заради 30-ина идиоти на трибуните. Още двама от „четвъртите“ – под влака на реалността, а тя е, че националният отбор от десетилетие е гробница за треньори. Независимо от името и репутацията им.

Стоичков бе селекционер още в миналото десетилетие, пое отбора след последното ни класиране на голям форум – Евро 2004. И изкара три години на поста, с положителен баланс, с шансове за Мондиал 2006, сравнително успешни квалификации за Евро 2008, насред които… си тръгна. И от тогава в българския футбол се връща само, за да помогне на клубни отбори – беше в Литекс, сега е съсобственик на ЦСКА.

За БФС по-добре не го питайте, ако не искате да чуете колко лют може да бъде. Михайлов? Лечков? Костадинов? Затворена страница за „Златната топка“. Любо Пенев също, макар и по други причини, свързани с юбилея на Камата през 2016-а. Великият номер 8 днес е свързан с футбола у нас основно през ЦСКА, но е далеч физически. Живее и работи зад Океана, интервюира най-големите треньори и футболисти в света, води предаване, но… не за български футбол.

Сираков, който днес е президент на Левски, напусна сам БФС след близо 13 години в Изпълкома и като дясна ръка на Боби. Тогава каза съвсем ясно защо го прави: „Поканиха ме да остана, но решението съм го взел отдавна. Повече няма с какво да бъда полезен. По време на миналия Изпълком съм направил повече от 100 предложения, които не бяха приети.“

Съвсем открито си каза, че с тези хора не може да работи. Изненадващо донякъде обаче подкрепи Михайлов на конгреса през октомври миналата година, а не промяната в ръководството. И каза лафа за „40-годишното приятелство“ с него. Е, поне, ако не да са реален отбор извън терена, някои са останали приятели… Малко са, но има и такива. Сираков, между другото, е запазил отлични отношения и със Стоичков.

Останалите от великия отбор?

Емил Кременлиев е във футбола, влезе в Арда на старта на този проект в елита. Бе спортен директор и временен треньор. Не се е откъсвал от играта, но е далеч от БФС.

Цанко Цветанов – един от най-важните хора в щаба на Станимир Стоилов, където и да работи специалистът.

Златко Янков бе треньор и спортен директор на няколко от крайморските клубове – Черноморец, Нефтохимик, Спартак (Вн). Влезе в щабовете из турски отбори в последните 4 години, бе асистент в Сиваспор и Бурса, а репутацията му в южната ни съседка е много добра. Далеч от българския футбол, особено по високите етажи на властта.

Даниел Боримиров – и той е в Левски, заедно със Сираков, на поста изпълнителен директор.

Това са основните фигури от онзи тим. Много от тях не ги свързва дори приятелство (очевидно, като изключим Сираков и Михайлов). Футболът ги раздели, до голяма степен. Те пък имат принос за това той да е там, където е в момента у нас. Играта им даде много – ореол на легенди на терена. Те също дадоха много на играта в България като състезатели.

Вероятно е важно да маркираме и сравнението със сходни на нас държави във футболно отношение. Дали и те залагат на бивши футболисти за ръководители? Да, примери има и за това, но почти винаги не са успешни. Не е ли по-добре такива личности да са в спортно-техническия раздел, а административното ръководство да е за хора с визия, умения да управляват екип и да работят с широк кръг клубове и отбори. Пък дали са ритали добре топка – да не е първостепенен критерий? Да не говорим за това, че две десетилетия на един ръководител без смяна… Това си е твърде много.

Постепенно онези безценни спомени с еуфорията у нас, с головете от Щатите и онзи великолепен отбор избледняват като картината от  забравена из шкафовете VHS видеокасета. Не само, защото си минаха почти 30 години от онова лято. А защото след него това, което те сториха за футбола у нас, както и ядреният разпад в междуличностните им взаимоотношения, са на път да заличат понятието „златен отбор“. Още повече пък получилото почти сакрално значение и фолклорно „Пенева чета“.

Каква чета? Бяха такава на терена. След това – определено не са.