Хипнозата на Меси и Барселона
ВАСИЛ КОЛЕВ
vasilkolev.com
Това е финалът, в който Съра остави Бербатов извън групата. Подобно определение със сигурност би било най-често срещано в България по отношение сблъсъка за трофея в Шампионската лига между Барселона и Манчестър Ю през 2011 г. на „Уембли“. Местният контекст със сигурност би взел връх над общото и всъщност единствено значимото от този колосален сблъсък. Едно решение на Алекс Фъргюсън обаче хвърля сянка само в една държава от цялата планета за това, което преживя в онази вечер един от най-великите и емблематични стадиони в света.
Всички останали могат да признаят, че това бе вечерта, в която не само Барселона спечели своята четвърта европейска титла, но и Лео Меси стъпи окончателно на световния връх и бе нареден до най-великите футболисти в историята. Дори Катар 2022, световната титла и извезаният със злато бик да не съществуваше, аржентинецът нямаше да помръдне от въпросното място благодарение именно на този финал и предшестващия го сезон. Меси се превърна в обобщението на това, докъде може да стигне една футболна идея, когато се реализира с почти съвършена прецизност. Това бе финал, който промени
възприятията
за доминация
в спорта. Неслучайно в коментарите за двубоя британците, както и самият Алекс Фъргюсън използваха една дума – mesmerising. Или „хиптонитизраща“ за играта на Барса и Лео. Иронично тя сякаш има един корен с името на Меси и е създадена за онзи спектакъл.
Самата среща се превърна в маркер и за собствената история на Барселона. Така, както на същото място, но през 1992 година и на стария „Уембли“, който нямаше арка, а две легендарни бели кули, каталунският тим спечели първата си европейска титла.
Изглежда иронично, но не през 1992-ра, а 19 години по-късно европейската история на синьо-червените придоби някак завършен вид отново на „Уембли“.
Още през 50-те Барселона има великолепен отбор с такива като Еваристо, Кубала, Луис Суарес и Кочиш. И историята е могла да бъде различна, защото каталунците са открили още една придобивка за тима си в лицето на Алфредо ди Стефано. Той обаче предпочита да заиграе в Реал Мадрид и така в зората на КЕШ Кралския клуб (а не Барселона) оставя своя отпечатък като най-великия клубен отбор. Нещо, което ревниво пази и убедително поддържа в следващите десетилетия.
В началото на 80-те Барса опитва да промени историята с друг аржентинец – Диего Марадона. Но не успява да го задържи…
Третият опит вече се оказа успешен. Откри, разви и най-вече задържа Лионел Меси!
Междувременно онзи „Уембли“ през 1992 г. бе поантата за Дрийм тима на Кройф, чийто идеи бяха изведени на още по-високо ниво от неговите наследници начело с Пеп Гуардиола.
И финалът през 2011 г. се превърна в крещящото доказателство за триумфа на този стил като футболна философия, свързвана най-вече и преди всички останали с Барселона.
Каталунският тим пристигна в Лондон като завършен шедьовър. Отборът на Гуардиола вече бе достигнал
пълна
хармония
между идея, изпълнение и индивидуална класа. Полуфиналите срещу не кой да е, а Реал Мадрид, само затвърдиха усещането, че тази Барселона не просто печели, а подчинява. Шави Ернандес и Андрес Иниеста диктуваха темпото с хирургическа точност, Серхио Бускетс осигуряваше баланса, а Лео Меси вече в ролята на „фалшива деветка“ разкъсваше всяка защита.
Манчестър Юнайтед също имаше своите аргументи. Опитът на Фъргюсън, физическата мощ, характерът, изграден в десетилетия победи, и играчи като Уейн Рууни, Райън Гигс, Пол Скоулс и Неманя Видич… Английският шампион не пристигна като жертва, а като претендент, убеден, че може да наруши каталунския ритъм с интензивност, бързи преходи и директност. След като Фъргюсън можеше да си позволи лукса да остави извън тима най-добрия си нападател и артист Димитър Бербатов, значи наистина имаше отбор, способен на всичко.
Началото на финала даде надежда за равностоен двубой. Юнайтед опита висока преса, а Барселона търпеливо търсеше свободните пространства. Постепенно обаче топката все по-дълго оставаше в каталунските крака. В 27-ата минута дойде логичното – Шави намери Педро Родригес и той откри резултата. Манчестър Юнайтед реагира с характер и успя да изравни чрез Уейн Рууни, завършил отлична комбинация. За кратко изглеждаше, че финалът ще предложи истинска битка.
След почивката обаче Барселона премина на друго ниво. Притежанието на топката се превърна в пълна доминация, а движенията без нея – в урок по колективна интелигентност. В 54-ата минута Лионел Меси получи пространство извън наказателното поле и с премерен удар отбеляза гол, който се превърна в символ на този финал. Не толкова красив, колкото показателен – Меси вече не беше просто дрибльор, а
диригент и палач
едновременно.
От този момент нататък Манчестър Ю изглеждаше безпомощен. Опитите за преса се разпадаха, линиите се разкъсваха, а каталунците контролираха мача с почти арогантна лекота. Третият гол, дело на Давид Вия, бе логичният завършек на една вечер, в която Барселона играеше футбол от бъдещето. Ударът му в горния ъгъл сложи точка на всякакви съмнения и превърна последните минути в тържествен парад на притежанието.
„Никога не съм имал усещането, че сме надигравани толкова категорично“, отрони след мача Фъргюсън, а подобни думи, излизащи от устата на най-успешния мениджър в историята на английския футбол, говорят повече от всеки анализ. Гуардиола също бе прецизен в оценката си: „Лео Меси е най-големият футболист, който съм гледал. И който някога ще видя“.









