В началото на 2022 настоящият треньор на ЦСКА, тогава на Миньор Перник – Христо Янев, дава интервю на Симона Пейчева за предаването „Неделни нюанси“ по Българската национална телевизия.

Ето и част от него:

– Между това да си състезател на ЦСКА и това да водиш целия отбор, къде е по-силна за теб емоцията?

Различна е. Има много еднакви и допирни точки. Имам много силни моменти като футболист на ЦСКА. Много е трудно да възприемеш, че ще накараш целия стадион да се радва на нещо, което направиш, че ще се радват на твоите щастливи моменти, че ще изпитват същата емоция, когато спечелиш нещо. Тогава не осъзнаваш тежестта на нещата, защото ти следваш дадени указания. Докато като треньор, цялата отговорност пада на твоите плещи и ти трябва да направиш такава добра организация, за да можеш да накараш тази съблекалня първо да следва идеите, които имаш. И второ, да направиш всичко възможно да накараш всички тези, които обичат един клуб като ЦСКА, да изпитат радостта, която си им носил като футболист.

– Трудно ли ти беше в първите години, когато мина от страната на треньор, да научиш състезателите да те възприемат с по-голяма тежест в техните очи?

В самото начало изпитвах много затруднения, бях тук в Перник. Тук направих първите си стъпки. Стъпвайки на терена, до последно си казвах: „Не забравяй, ти си треньор, не се включвай с другите в заниманието“. Въздържах се, спирах се, но и много пъти участвах в тренировъчния процес с тях. Това е нещо, което си остава вътре в теб. Дори днес бях в тренировката, участвах в нея, показвах, защото е вътре в кръвта ми. И докато мога да правя това нещо, мисля, че това е най-добрият начин някой да разбере твоята идея, виждането ти за играта. Вътре все още съм футболист, просто мисленето ми се е сменило, начинът, по който гледам на нещата, е различен. Опитвам се да предпазя хората, с които работя, от грешките, които съм допускал. Те са безброй много, те са глупави, те са срамни. Обяснявам им, че съм минал по техния път, колкото и да е клиширано, колкото и да е семпло за тях. Да им покажа кое е правилно, кое е точно и кое трябва да направят, за да могат да израстват в кариерата си. И като хора, и като футболисти.

– Това, което чувстваш, че даваш от твоя опит на футболистите, усещал ли си го от треньорите, през които си минал – че те са били толкова отдадени? Или ако не всички, то можеш ли да споделиш кой си приемал тогава най-близко до себе си?

– Като футболист срещнах много добри треньори. Времената бяха малко по-различни. Моите треньори бяха строги. За първи път усетих разлика, когато отидох във Франция и започнах да работя с френски треньори. Първият, който вървеше с мен по терена и наистина ми казваше правилните неща, беше в Гренобъл. Той ми даде да осъзная няколко неща – разликата между него и мен е много малка, просто той е зависим от това, което аз ще правя на терена и затова той иска най-доброто от мен. Тук в България залагахме повече на строгост, на дисциплина, на силен респект от треньора. Имаше една такава тънка червена линия, която не трябваше да прекрачваш. Имал съм много добри треньори – и Паро Никодимов беше много строг, и Стойчо Младенов. Чужденците, с които съм работил в България, бяха много различни. Енрико Катуци за първи път дойде и ми каза след даден мач „извинявай“. Което за мен беше нещо ново. След това Джиджи Симони дойде в ЦСКА и ми показа, че човешките взаимоотношения са много важни, психлогогията в работата на треньора с отбора. Навън видях нещата по коренно различен начин. Като се прибрах в България, Любо Пенев ми беше треньор, както и Ицо Стоичков в националния отбор. Бяха заедно с нас навсякъде на база големите си качества и опит. Те бяха заедно с нас на терена и ни даваха информация от първа ръка с примери. Видял съм много добри неща.

Какво още искаш да постигнеш като треньор – и то не само като успехи, извън материалната част?

Изхождам от позицията, че не съм постигнал нищо. Искам да постигна нещо, което да остави диря, нещо, което да остане в историята, нещо, което да е специално за мен, но и за хората, с които работя. Без значение от мястото, на което се намирам. Искам да ги накарам да повярват в себе си, да ги накарам да разберат, че няма граница, че границата е тази, която си поставяме ние самите.

– С няколко думи да ми споделиш твоето мнение за нивото на българския футбол.

Не е това, което трябва да бъде. Виждали сме и по-добри времена. Гледам реално, защото аз съм един от тези, които трябва да подготви младото поколение, което да идва – да играе на добро ниво, да играе добър футбол, да израства чисто професионално. Има много неща, които трябва да подобрим. Трудно е, при положение, че нямаме условията, които имат на запад, по простата причина, че нямаме отношението, което имат на запад. Най-важното нещо, което аз виждам като грешка в работата на всички, които искат да развиват българския футбол, е в плана и перспективата, която представят. Защото ние нямаме план – нито краткосрочен, нито дългосрочен, по който да върви един клуб, или една федерация, за да развиваме всичко, което имаме като потенциал. Без значение какъв е той – може да е малък, но да е да го развием на много добро ниво.

– До каква степен манталитетът на българския футбол изиграва лоша шега в развитието му?

Това е най-големият проблем не само на българския футбол, а на българското общество. Възпитавани сме по начин, по който хората са спрели да мислят преди 100 години. Назад сме във всяко едно отношение от всички останали добре развити европейски държави. Манталиетът на българина е много лош. Искаме, без значение къде се намираме ние, другият да е зле. Отколкото да предпочетем да направим нещо, за да подобрим цялостно себе си и другия. От тази гледна точка трябва да работим много, още от ранна детска възраст в семействата.

– Ако можеше да започнеш, за да промениш нещо, кое би било първото?

Възпитанието. Деца, докато са малки, са като пластелини и можем да направим с тях всичко. Във времето, в което аз съм израснал, вкъщи имаше желязна дисциплина. Баща ми казваше: „Да, на първо място е футболът, но ти за да станеш добър футболист трябва да си умен, интелигентен и да уважаваш другите“.

– Ако имаш еднакви предложения като заплащане или като договор, но са на български и чуждестранен отбор, къде би останал?

Ако един български клуб ми предостави условия и те са по-зле финансово от чуждестранния, но ми каже, че ще има търпението, че ще ми покаже план, в който аз ще бъда главното действащо лице в следващите години на работа, ще предпочета да остана тук. Не става дума за патриотизъм. Искам да развия българските футболисти, да им дам от моя опит, от моите грешки, за да се развият и да отидат да играят голям футбол. Но ако премеря нещата по начина, по който ми ги поставяш ти, ако отборът от Европа, който иска да ме вземе, покаже отношението, което аз искам, ще избера отношението. Напатил съм се много, много са ме лъгали, много некоректно отношение съм видял. Видял съм хора, които нямат план за следващите три дни.