Мнозина я определят като чудото от гребния канал. Малцина са онези, успели да се домогнат до олимпийска титла в кариерите си. Трябва да си изграден от нещо специално, като характер, умения и воля, за да достигнеш до най-големия връх за един спортист. Но да го направиш след само 5 години тренировки, това може би те прави извънреден случай.

Такава е и Сийка Келбечева. Днес легендата става на 70 години и ще отпразнува своя юбилей. Но едва ли тя самата е очаквала, че правейки абсолютен завой на 180 градуса, когато е на 19 години, ще достигне до спортно величие.

Родена на 1 декември в Рудозем, Сийка започва своята кариера на гребния канал на 19 години. Възраст, на която никой не е давал шанс на тогавашната девойка да има сили за професионално майсторство. Тя обаче се влюбва в лодката, докато е студентка по математика от Пловдивския университет и е готова да обори скептиците. Първите си стъпки прави под наставленията на Андон Субашев в АФД Тракия, като в началото е вкарана в осморка без рулеви. Впоследствие обаче Николай Здравков я събира със Стоянка Груйчева, която на свой ред се състезава в четворка, а те оформят и бъдещата шампионска двойка без рулеви.

Двете бързо се сработват и стават неразделен тандем. За техен личен треньор е назначен руснакът Виктор Дорофеев. В началото имат скептично отношение към него, смятайки го за поставен от партията, но не след дълго се убеждават в неговите качества. Здравите тренировки, на които той ги подлага, не включват единствено работа в лодката. Двете момичета споделят, че в силов период, тренирайки в залата, често се случва да вдигат тежести, чийто общ обем понякога достига до 70 тона. От своя страна руснакът прави и редица корекции по лодката им, които спомагат за нейното подобрение.

Първият голям успех идва през 1975-а. След здрав лагер в резервата Ропотамо двете са изпратени на Световното първенство в Нотингам. И макар четвъртото място да не се счита за нещо извънредно по онова време, то е показателно, че разполагат с голям потенциал, макар да са станали тандем само година по-рано. Първоначално от федерацията не им дават зелена светлина за участие на Игрите в Монреал, но с началото на 1976-а това се променя. Сийка и Стоянка са толкова амбицирани да се докажат, че дори дъжд и студ не ги спират от тренировъчен процес.

И резултатите не закъсняват. На регата в Есен те стават първи, оставайки зад гърба си смятаните за фаворити двойки на ГДР и ФРГ. Това се повтаря и във Виши, което води до логичното решение двойката да пътува за Монреал. Битката там е жестока. На финала благодарение на своя силен старт Келбечева и Груйчева успяват да наберат преднина. 200 метра преди финала обаче виждат, че са на една линия с лодката на ГДР. Започва неистова борба, но златото е в ръцете на българките. „Преди последните 200 метра чувствах, че някаква огромна тежест ми затиска раменете. Чух гласа на Таня и сякаш някаква ръка махна тежестта от мен. Започнахме финалния спринт. Финиширахме и погледнах таблото. Бяхме първи. Не можехме да повярваме. От умора едва излязохме от лодката. Когато изпълняваха нашия химн и всички бяха станали на крака, сред публиката видяхме английската кралица”, спомня си години по-късно Келбечева.

След победата в Монреал тя заедно с Груйчева решават да оставят спорта на заден план и да се отдадат на семействата си. Раждат им се деца, но когато наближава Олимпиадата в Москва, решават да се върнат в лодката. Така през 1979 година те отново се събират редом с Дорофеев. Двете започват да тренират усилено и за кратко успяват да свалят по 7- 8 килограма. В руската столица този път съдбата им отрежда бронзов медал. Той отново има огромна стойност, предвид че е постигнат след само година тренировки…

Година след това състезание Келбечева се отказва от състезателната си кариера. През 1981-а завършва ВИФ (НСА), след което работи като методист, началник водни спортове в дружество Тракия Пловдив. Заедно със съпруга си Емил Барбулов за кратко са и треньори в Гърция. По-късно става учител по физическо възпитание, а впоследствие и председател на клуба по гребане Хеброс. Удостоена е като Почетен гражданин на Пловдив, с медал „За олимпийски заслуги“ от БОК, както и с Орден „Стара планина“ I степен „за изключително големите й заслуги към Република България”.