Най-популярният нигерийски футболист, играл някога у нас – Екундайо Джайеоба, бе арестуван през септември 2018 г. с подозрение за участие в международна банда, свързана с “пране на пари”. Бившият нападател на Левски изкара 10 месеца от живота си зад решетки – първо в следствения арест в София, а после беше екстрадиран в немския град Ансбах.

След като бе освободен от атвора, Джайеоба потърси „Витоша нюз“, за да разкрие своята версия по случая. Ето и неговата разтърсваща изповед:

“На свобода съм от 6 август 2019 г. Да, бях в затвора – първо в следствения арест в София, а после – в Германия. Там се водеше делото. Изминалите 10-ина месеца бяха най-тежкият период в моя живот. Буквално минах през ада. Обвиниха ме в какво ли не, изкараха ме престъпник. Но справедливостта в крайна сметка възтържествува. Делото приключи. Бях оправдан. Вече съм свободен човек.
В затвора нямах право на телефон, на интернет. Като излязох на свобода, прочетох какво пише за моя случай.

Моите близки са прочели информациите в български и чужди медии. Бяха изпаднали в шок. Аз никога не съм бил престъпник. Никога не съм се замесвал с престъпници, с банди. А името е най-ценното нещо за всеки човек. Моето име беше неопетнено. Сега е изцапано. Искам да го изчистя, защото доста хора ме познават, усещам, че вече ме гледат с друго око. Подозрителни са, имат си едно на ум.

Версията

Именно затова ви потърсих – за да обясня каква е истината. През времето, прекарано зад решетките, си възстановявах събитията, детайлите, опитвах се да открия причините, за да стигна дотук.
Всичко започна през 2007 г. Тогава се запознах с един германец – Матеус Клаус. Започнахме да правим общ бизнес – износ и внос на автомобили. Всичко вървеше нормално, добре до 2016 г. Нигерийски бизнесмен поиска да купи мерцедес S-класа. С немеца се разбрахме, че няма да има издънки, че ще се върши работа. Продавачът ни показа колата на снимка, всичко уж беше ОК. Нигериецът изпрати парите – 113 000 евро. Обаче беше нормално да отида на място, за да се убедя в това. Отидох до Германия – оказа се, че колата не е както трябва. Не й бяха уредени и документите. Възникнаха проблеми. Разберете, договорката ми с Клаус беше той да вземе колата и сам да я изпрати. Всичко сам щеше уж да свърши. Но отивам и гледам – колата е kaput (свършена, счупена – б.р.)! Побеснях. Обърнах се към моя партньор: „Защо правиш така? Искаш да ми развалиш реномето ли?“ А Клаус вече беше взел част от сумата за покупката. Казах му: „ОК, не се разбираме. Искам си парите!“. Проблемът беше там, че сумата беше изплатена кеш, а не преведена по банков път. Както и да е. Върна ми парите, пак на ръка.

Прибрах се в София. Обаче от негов (на Клаус) проблем възникна и мой проблем. Изненадващо разбрах, че ме издирват от полицията. Било ми повдигнато обвинение в Германия за пране на пари. Искат незабавен арест за мен от българските си колеги. Изкарват ме престъпник, „перач на пари“. Мен – един бивш професионален футболист, популярно име, с реноме! И друго – разследващите имали много доказателства срещу мен?!

Смешно беше, защото ме търсят, все едно съм някакъв criminal (престъпник – б.р.) от световен ранг. Издирват ме, а моят телефонен номер е публично известен, не съм го сменял от доста години. Плюс това знаят адреса ми, знаят къде живея. Семеен човек съм, имам малки деца. Не се крия. Ако искат, знаят как да ме намерят. Играех в един четвъртодивизионен отбор – Гранит (Владая). Звъннали са на треньора там Георги Гайдаров. Той веднага ми се обади. Разказа ми, че полицията ме издирва. И ето какво се случи.

Никога няма да забравя този ден – 28 септември 2018 г., беше петък сутринта. Към 12 и нещо позвъних на оставения от следователя телефонен номер. Представих му се. Той явно изобщо не очакваше да му се обадя сам. Каза ми: „Не идвай сега. В момента не съм в офиса. Мои колеги по-късно ще ти звъннат.“ Чаках три дни. Никой не ми се обади. Реших сам да взема инициативата.

Арестът
В неделя – 30 септември , към 15:30 часа, пак звъннах на познатия номер. Продиктувах лично адреса си. Отидох после да поритам футбол с приятелска компания в НСА. Тъкмо пристигам на „Арката“ пред академията, паркирам. Към мен се приближиха цивилни полицаи. Единият от тях ме попита: „Германците те търсят. Какво си направил? Идваш с нас.“ Качих се доброволно в буса. Там ми сложиха белезници. Добре, че успях парите и телефона да оставя на жена ми. По пътя към районното питах полицаите: „Защо ме арестувате? Нищо не съм направил. Плюс това защо го правите по такъв начин – демонстративно? Окриваем съм, не се крия. Знаете ми адрес, телефонен номер, всичко…“. После чух, че някой от техните началници искал да ме задържат буквално на терена, докато играя мач, та повече хора да видят акцията…Не зная дали наистина има такава заповед.

В районното – 4 души ме съпровождат по стълбите, двама – в асансьора. На бюрото на следователя видях факс, на който пишеше, че съм бил заловен на българо-сръбската граница при опит за бягство. Имаше и друг, който описваше истинската ситуация – арест в Студентски град. Два различни документа с различно съдържание.

Обвинението

След 72 часа, както повелява законът, отидохме на съд. У мен нямах никакъв документ, личната ми карта остана в чантичката при жена ми. И моят адвокат също беше с празни ръце – не знае защо съм задържан. Убеден съм, че прокурорът по делото умишлено го направи. Слушам превод на обвинителния акт. Шокирах се! Обвиняваха ме в пране на пари в особено големи размери – 1 113 000 евро! Бл съм ги пратил на Клаус. Тогава не ми връчиха обвинителен акт.

4 дни по-късно пак се явихме пред съда на второ заседание. Моята защита поиска да бъда освободен с подписка и парична гаранция. Не ме пуснаха. Мотивът на обвинението беше, че от Германия настоявали за екстрадация, че имало опасност да избягам, че сумата е много голяма…Сложиха и още едно обвинение – че съм част от организирана престъпна група.

Изкарах повече от 3 месеца в следствения арест в София. Там посрещнах Коледа и Нова година.
На 11 януари 2019 г. ме екстрадиха в Ансбах, Германия. Градчето се намира на 40 км от Нюрнберг. Денят се падаше петък. Още на следващата сутрин беше първото заседание на съда. Вижте каква експедитивност! И добре, че делото се гледаше в Германия, а не в България, иначе кой знае колко още щеше да се точи и да продължа да търкам наровете в затвора.

Процесът

В Ансбах не мога да се оплача от отношението на персонала и условията в затвора. Според немските закони, когато човек е следствен, максималният срок за престой зад решетките е 1 г. Минималният е 7 месеца. Аз изкарах 6 месеца. Не съм спирал да тренирам и вътре. Поддържах формата си с тичане. Там не са разрешени контактните спортове като футбол, баскетбол и т.н. Разрешен е само волейболът. Нагледах се на много неща в затвора. Най-тежко ми беше през първия месец тук – в следствения арест в София. Защото неизвестността ме тормозеше. Успокоих се, чак когато дойде обвинителния акт от Германия. На моменти имах чувството, че съм в ада.

Без помощта на Господ щях да се обеся сам!

Немският прокурор обеща на адвоката ми всичко да приключи до края на януари. Добре, обаче се оттегли 5 седмици по-късно от случая. Замести го негов колега. Обещаните 4-5 седмици за решаване на делото се превърнаха в още 5 месеца. Вторият прокурор излезе със своето решение и отиде на почивка, в отпуск. Назначиха трети човек по моя случай. И най-куриозното е, че четвърти прокурор дойде на заключителното заседание.

6 август 2019 г. Моето второ раждане! Обвинението така и не намери свидетели. Делото приключи с оправдателна присъда. По липса на доказателства! Извлеченията от сметката ми също доказаха, че съм чист. Освободиха ме! След 10 месеца като затворник, вече бях свободен човек.

Не ме интересува сега какво си мислят хората. Аз съм чист пред Бога и пред съвестта си. Ако немският съд ме беше признал за виновен, ме заплашваше присъда от 4 г. затвор, а ако беше признато и обвинението за участие в банда – 6 г. Не съм светец и никога не съм бил, но точно това престъпление не съм го вършил. Освен това моят баща Самуел е полицай. Израстнах в Нигерия в полицейски квартал. Може би и аз щях да тръгна по лош път, имах такива приятели. Но моите близки ми дърпаха често ушите, когато се отклонявах от Пътя.

Как се стигна до тук ли? И аз не мога да го разбера. Някой е искал да ме оцапа, да ми направи мръсно. Не подозирам никой в България. Тук всички са ми приятели. Моят бивш бизнеспартньор Клаус сигурно се е забъркал в някакви нечестни игри и тъмни схеми. Предоверих му се на този човек. Иначе не мога да си обясня нещата.

Въпросите и отговорите

Недобросъвестни служители от банката да са точили пари от моята сметка, подобно на бившия национал Мартин Петров? Не, изключвам този вариант. Разберете, че през сметката ми никога не са минавали толкова големи суми. Никога! Не държа много пари там, и никога не съм държал. По-голямата част от кинтите, с които правя бизнес, са ми „на ръка“. Обичам кеш да имам. И докато бях професионалист футболист беше така.

Как беше в затвора ли? Нали има една стара приказка: „Влезе в затвора и стана човек“. Знайте едно, че там не всички стават човеци. Има и много лоши хора, които няма да се променят. Някои се пречупват там, не оцеляват.

Аз оцелях. Вярвам, че Господ прави всичко с цел. Той ми е изпратил това тежко изпитание на пътя ми. Всеки ден го питам: „Боже мой, защо го направи?“

И той ми отговаря. Е, не като да чувам глас Божи…Отговорите ги търсих и намирах в Светото писание. Там всичко е написано. Библията е Книгата! Не се разделях с нея в килията. Всичко можеха да ми вземат, но не и Библията. Тя беше моята опора в трудните моменти.

Аз мисля така: „Направи първата крачка, Господ ще върви с теб“.

Това беше най-тежкият период в живота ми. Благодаря на Господ! Можеше да стане и по-лошо. Всяко зло за добро. Преминах през морето на болката, както се казва и в Библията. Изгубих и голяма част от бизнеса си.

Сега мисля пак да се върна във футбола. Още ми се играе. Само да е живот и здраве! Всичко е в ръцете на Всевишния”.

От близо две десетилетия си в България. Кой е най-скъпият ти спомен от престоя у нас?
– Може би спечелването на шампионскати титли с Локомотив (Пд) през 2004 г. и с Левски през 2006 и 2007 г. Мога да причисля към тях и промоцията със Струмска слава.
На колко години започна кариерата си?
– Бях 17-годишен, когато дебютирах в професионалния футбол. Играех в нигерийската „Б“ група – в НЕПА ФК (Лагос). Оттам, след половин година, преминах в елитния Найтел Юнайтед (Лагос). Един мениджър ми препоръча да дойда в България. Така се озовах във Велбъжд (Кюстендил). Изкарах успешни проби преди това, Херо (Димитър Димитров – б.а.), Алекси Желязков и Иван Маринов – Маслара, ме гледаха в три контроли, преди да ме одобри.
Как ти се отрази преходът от Африка в Европа?
– О, в началото беше трудно. Не знаех нищо за вашата страна. Не познавах никого. Е, бях чувал за вашето златно поколение от САЩ’94, все пак бяхме в една група. Вярно е, че всички мои съотборници търсят начин да си уредят трансфер в Европа, . Надявах се идването ми в Кюстендил да изиграе ролята на трамплин в моята кариера. Така и се получи, благодаря на Бога. Бях близо и до националния тим на Нигерия. Останах си обаче само с няколкото повиквателни. Не ми дадоха шанс при „суперорлите“.
Коя беше първата дума на български език, която научи?
– О, недей. Не ме карай да я казвам. Не е много цензурна (Смее се). Но хайде, знаех „Добър ден“, „Здравей“. Е, добре, честно, кмоите приятели от Велбъжд ме излъгаха и ми убедиха, че „Добър ден! Да ги го забодем!“ е традиционен български поздрав. Голям смях падаше, докато разбера майтапа…
Кое те шокира най-много при сблъсъка с нашата действителност?
-Бях шокиран от начина, по който ме гледаха хората в Кюстендил Повечето от тях не бяха виждали тъмнокожи отблизо. Адаптацията ми обаче протече бързо и бързо се сближих с местните. Станах техен любимец. В отбора в началото бях използван като жокер от Херо, пускаше ме през второто полувреме.
Кой беше най-яркият ти спомен от първия сезон във Велбъжд?
– Голът, който вкарах на Славия. Пазаше им Гошо Петков. После се засякохме и в Левски. Гошо ми се сърдеше още. Каза ми, че след този гол е загубил титулярното си място…
През 2001 г. собственикът Георги Илиев премести Велбъжд в Пловдив и заиграхте под името Локомотив.
– През този първи сезон на „Лаута“ записах 27 мача и вкарах 3 гола. Но не си спомням кой беше първият ми гол в България. По принцип имам затруднения в това отношение. Ще ви кажа защо е така. След операция започнах да забравям. Тогава бях парализиран от упойката от кръстта надолу. Нищо не чувствах. Беше ад, ад ти казвам. Претърпял съм още 3 операции, някои от тях бяха извършени в Германия, под пълна упойка. Не ме ловеше упойката. Три пъти съм се събуждал, докато ме режат на операционната маса. Три пъти! Та при онази операция, се надигнах, и се наложи пак да ми бият упойка. После не помнех много неща от живота си. Не го пожелавам на никого, братче…На никого!
С Херо имаше доста сложни взаимоотношения. Той ти е помагал, но и доста често те нивакваше. Даже е еимало случаи и да те обижда по време на мач…
– С Митко нямаме проблеми и никога не сме имали. Да, хората си мислят какво ли не, понеже го чуват да крещи, да вика от пейката. Но той е душа човек, не го е правил с лошо. Никога не съм имал конфликти с Херо. Виж, с Алекси Желязков е различно. Понякога не сме се разбирали…
За Жоро Илиев какво би споделил?
– Ааа, Жоро…(Мълчи дълго. Натъжава се. Просълзява се). Rest in peace…Това беше един велик човек. Беше много добър към нас, футболистите, уважаваше ни, задоволяваше всичките ни капризи. Често сме си говорили. Такъв шеф аз не съм имал, казвам ти честно. Аз влизам в кабинета му, той винаги ставаше и ме посрещаше. С уважение.
Легенди се носят и досега за шампионския купон, който си устройвате в Локомотив през 2004 г.
– (Смее се. Очите му блестят). Е, да. Айде да не разказвам подробности. Само ще ти кажа, че беше Яко. Абе – ЯКО…
Какви бяха отношенията ти с „черно-белите“ фенове?
– Отлични! В началото обаче правех доста пропуски на мачовете. Хората ми се сърдеха и то с право. Наказах обаче Ботев в дербито (5:3 за Локото, 10 ноември 2002 г., разписва се за 3:3 в 70-ата минута – б.а.) и феновете ми простиха всички досегашни прегрешения. Превърнах се в техен любимец . Даже агитката измисли песен в моя чест. Стана ми приятно.
Лесно ли се реши да преминеш в Левски през 2004 г.?
– Не. Ераносян ни беше треньор. Като разбра, че преговарям със „сините“ не искаше хич да ме пуска. До този момент той беше много-много добър към мен. След това промени отношението си. Започна да не ме пуска в игра. Викаше ми: „Няма как да стане. Няма как да риташ при тях.“ Накрая се намеси Жоро Илиев и ме пуснаха в Левски.
Започна перфектно новия сезон 2005/2006. Вкара 3 гола в 3 мача, но дойде кошмарът с Публикум … Получи контузия в мача срещу словенците за Купата на УЕФА (3:0) и беше сменен още в 30-ата минута от Станислав Ангелов…
– Не ме връщай към това. Най-трудният момент в живота ми. Скъсах ахилес…Плаках много още долу – на терена. Много сълзи, много…Не мога да ви кажа какви чувства изпитах. А се намирах във формата на живота си. Но, това е…Съдба. Намирах се на върха, а после…После дойдоха операциите. Четири операции една след друга. Две от тях се оказаха неуспешни. Мислех си, че никога повече няма да играя футбол. Бог ми помогна. Той ме спаси.
Как стана самата контузия?
-Не е  имало единоборство със съперников футболист. Самоконтузих се. Паднах на земята, очаквах съдията да ми свирне фаул. Реферът се приближи до мен и ми каза: „Не, никой не те е пипал.“ А аз чух странен шум, преди да падна, все едно някой ми е стъпил върху крака. Така го усетих. Изправих се на тъчлинията, а не си усещам крака. Все едно няма никой, разбираш ли? Беше ми адски кофти. Гадно. Година и два месеца не докоснах топката.

Всъщност пет месеца след първата операция при доктор Шойлев, казах на Мъри Стоилов да е готов, да ме чака. Даже той беше бесен, беше ми сърдит, мислеше, че се преструвам. „Дайо, кво става? Трябва да имаш воля“, ми казваше. Той не знаеше какви болки са. Днес тренирам, утре не мога. Заминахме на лагер в Кипър.

Пак започнаха проблемите. Мъри ми се накара: „Събирай си багажа и утре да те няма! Не искам да те виждам повече!“. Той не знаше какво изпитвам аз. Прибрахме се в София, отидох на прегледи при Шойлев.

Той ми вика: „Добре си“. Абе, докторе, как съм добре? Нямам глезен. Оттам отидохме в Израел на подготовка. Тичах си сам по пистата. Погледнах си крака – течеше кръв. Благодаря на Господ, че нямаше гной. Ако беше гноясала раната, сега щях да бъда без крак. (Въздиша. Мълчи дълго). Само Бог беше с мен.

Майка ми и баща ми бяха далече в онзи момент, само брат ми беше наблизо. Много ми помогна и кучето. С него си тичахме в парка. Добре, че беше то, иначе щях да полудея. Карах се с всички около мен, даже с брат ми. Изкарвах си агресията върху кучето. Само Господ беше до мене. Мисля, че той ми е изпратил всички изпитания, защото ме обича. Лидерите успяват да преминат през всичко. Той не е виновен за нещастията.

Самият аз съм си ги причинил. Затова и му благодаря всеки ден на Господ. Пея песни, тип госпъл, освен това постя. Така изчиствам лошата енергия.

Ти си един от най-резултатните чужденци в нашето първенство. Имаш 154 мача и 39 гола в „А“ група. Кое попадение ти е най-скъпо?
– Това, което вкарах в пловдивското дерби. Емоция голяма. Пълен стадион. Важен беше и гола, който забих с екипа на Левски на Литекс за успеха с 2:1 за Суперкупата (26 юли 2007 г.). Тогава влязох като резерва и донесох победата с гол в 109-ата минута. На Литекс им пазеше Тошко Тодоров тогава.
Със сенегалеца Ибрахима Гай от ЦСКА коректни ли бяха сблъсъците?
– Е, на терена всеки от нас е давал най-доброто от себе си. Все пак, искахме отборите ни да победят. Да, прехвърчали са искри…Но след мача сме си оставали приятели. Даже се събирахме с Ибрахима вкъщи. Изкарвахме си весело, разпускахме. Но той рядко излиза от тях, не пие, не пуши…
Нощният живот доста пречи на южноамериканските и африканските футболисти. Това ли е причината доста от добрите играчи като Гара Дембеле, Юсеф Рабех, Шакиб Бензукан и т.н. да си тръгват бързо-бързо от България?
– Не е така. Разбирам ги колегите. Много е тежък българския футбол. Трудно е да се наложиш. Доколкото си спомням, дори и световна звезда като Матея Кежман искара неуспешни проби в Локо (Сф).  По принцип животът на професионалния футболист не е лек, ежедневието му. Казвам го от личен опит. За да успееш тук трябва да си силен тук (сочи краката си) и най-вече тук (сочи главата си). А повечето, като дойдат в България, и още на втория месец почват да се оплакват.
Ти лично имал ли си прегрешения по отношение на режима? Позволявал ли си си да излезеш нощем по заведенията?
-По време на лагери – не. Просто нямаше шанс. Не съм си позволявал това. По време на лагер да съм изпил най-много една бира и това е. Но на дискотека да ходя – не, как ще стане това? Нали всички те познават? Или пък да карам кола пиян. Никога не се е случвало. Никога!
Ти обаче имаше проблеми с расисти по едно време…Веднъж ти пък преби нападател на улицата…
– Да, имаше такива работи.
Какво се случи тогава?
– Беше преди коледните празници. Излязох на пазар. Слязох от колата да говоря по телефона. В един момент ми налетяха 6-7 човека. Обградиха ме, докато говорих по телефона. Даже аз не зная, как успях да им се измъкна.
После един от нападателите ти се оказа със счупена челюст…
– Защитих се, приятелю. Ти какво би сторил на мое място? Бяхме доста неравностойни. Викаха ме и на разпит в полицията. Разбра се истината. Оказа се, че едно от онези момчета е било въоръжено с нож. Благодаря на Господ, че не се стигна до по-тежък инцидент. Имало и камери наблизо. Полицаите даже ме питаха: „Как си се измъкнал?“ Отвърнах им, че дори и аз не знам.
Преживя подобен инцидент и във Велико Търново…
– Да, тогава играех в Етър. За този инцидент не искам изобщо да си спомням. И знаеш ли защо? Защото виновниците бяха едни хора, които ми се правеха уж на големи приятели. Аз бях долу – в бара, те се крият. Какво става, бе? Цялата работа стана, когато бях седнал и един мъж започна да ме предизвиква. Минава покрай мен, бута ме веднъж, после втори път, трети път…Писна ми. Отидох при охраната: „Ей, познавате ли този човек?“ – „Да, наш клиент е.“. Никой не му каза нищо. Отидох при него, казах му: „Ела да се разберем.“ Докато говорих с този, някой ме удари с юмрук в главата, а аз бях с гръб към нападателя. Излязох отвън, оттам онзи си сложи метален бокс. Нахвърлиха ми се няколко души…
Успя ли да ги осъдиш?
– Не. Шефът на клуба дойде в дискотеката. Намериха и момчето, което ме нападна. Почна да ми се извинява. А аз не исках повече да го виждам. Пожелах си колкото може по-бързо да забравя тази случка. Това вече е зад мен.
Често ли си чувал расистки обиди от трибуните по твой адрес?
– О, да. Веднъж даже ми се прииска да хвърля фланелката и да си изляза от терена. Това се случи в Сандански. И то не заради обиди от страна на публиката, а от страна на треньора. Помощник-треньорът ни Ласков започна да ме ругае. Чудех се какво да правя: да изляза от терена и да се прибера в съблекалнята, или да отида да се разправям с простака на скамейката. Накрая си свалих фланелката и я хвърлих по онзи. Това беше последния ми мач за Вихрен.
А от страна на съперниците срещал ли се расистко отношение?
– Да, много пъти са ме обиждали на терена. Много (Мълчи дълго). Но аз…не се подавам на провокациите. Само викам на съдията: „Ей, ела да чуеш какво каза тоя“.
Имаш ли важна пропусната дузпа в кариерата си?
– Имам, беше в мач на Струмска слава срещу Миньор (Пк) за Купата на Аматьорската лига България.  Регионално дерби, но я изпортих. Стрелях ей там – горе, в облаците…И отпаднахме от турнира.
В Левски играеше един твой сънародник – Бабатунде Адениджи. Мнението ти за него?
– Не го познавам добре това момче. Виж, Левски не е отбор за всеки. Не всеки може да играе там. Беше и доста надменен. Аз не приемам ти да си черен, да срещнеш друг черен и да се правиш на „голямата работа“ – да не се усмихнеш, да не поздравиш поне. Това не го разбирам. Кой си ти, бе, Бабатунзе? Кой те знае тебе? Засякох го случайно веднъж в мола. Заедно с мен бяха Киро Котев и Сашо Тунчев. Казах му: „Здрасти“. Той ми кимна, но даже не ни подаде ръка на нас тримата. Липса на елементарно уважение показа. Въпрос на възпитание. Но това си е за негова сметка. Видя ли тъмнокож на улицата няма как да не го поздравя. Такова ми е разбирането. Може да не сме приятели, но винаги уважение.
От онзи, големият отбор на Левски от средата на миналото десетилетие, с кого остана приятел и до днес?
– Даниел Боримиров. Макар че за него мога да кажа и не толкова хубави думи (смее се).
Кои бяха най-големите майтапчии в отбора?
– Бабангида (Емил Ангелов – б.а.) и Гошо Петков.
Успя ли да усетиш еуфорията от големите победи от онзи период и от влизането в Шампионската лига най-вече?
– За съжаление – не. Бях предимно отвън…Бях контузен. Бях си повече фен, горе-на трибуните, при публиката, а не на терена. Иначе…
С Тодор Батков какви ти бяха отношенията?
-Отлични. Като между шеф и работник. Бях му едва ли не като син. Много ми е помагал. Само хубави неща мога да кажа за Шефа. За едно нещо обаче му се сърдя.
За какво?
– Че не се пребори всички играчи от отбора да получат премии. Не получих нито стотинка от влизането на Левски в Шампионската лига. Нищо не усетих от премиите тогава. А бях част от отбора. Вярно, бях в продължение на дълги месеци контузен, но…Другите момчета взеха, аз –не. Чаках, чаках…Накрая се оплаках на Батков. Той ми каза: „Ела в офиса“. Там ми даде 5000 евро. Все пак човекът ме спаси. Нямах никакви пари в този момент. Не бях плащал наем за квартирата, телефон и т.н. А трябваше да взема поне 20-30 000, защото титулярите прибраха по 100 000. Други хора ми изиграха номера, не Батков.
Бил ли си лъган от мениджъри?
-Да. Този човек, който ме доведе в Кюстендил, ме излъга. Сумата, която трябваше да получа от Велбъжд, като първи транш по договора, я прибра тоя.
Кои са любимите ти футболисти?
– Може да ти се стори малко странно, но харесвах навремето много един бразилец – Марсио Аморозо. Игра в Борусия (Дортмунд) и Интер. Сигурно го помниш. (Роден е на 5 юли 1974 г. Играл е още в Парма, Удинезе, Фламенго, Малага, Гремио, Коринтианс…-б.а.).
Не споменаваш имената на Лео Меси или Кристиано Роналдо?
– О, не. Нито един от двамата не ме впечатлява. Виж Карим Бензема – да.
Поигра малко и в Израел. Как се представи в Макаби (Херцелия)?
– Градът беше скъп за живеене, с най-висок стандарт в Израел. Отборът ми уж бмеше стабилен финансово, но изпадна във втора дивизия. Нямаха право вече на чужденци, затова и се върнах тук. Не се получиха нещата и с турския Сиваспор. Имаше игрички между треньори, мениджъри.
Премина за кратко през Черноморец (Бс) и Етър… Какво ще кажеш за престоите ти там?
– В Етър отидох по покана на Бончо Генчев. Със сина му Явор бяхме съотборници във Вихрен. Във Велико Търново се чувствах добре. Феновете ме приеха, обаче…Направих много пропуски. Не ми вървеше…Колкото до Бургас…Там ме излъга един от директорите на Черноморец. Не искам да говоря. Още имам да си взимам транш оттам. Фалшифицираха подписа ми под договор. Стигна се и до съдия-изпълнител. Неприятна история.

МИЛЕН ДИМИТРОВ, Vitosha News

КАРИЕРАТА НА ДАЙО В ЛЕВСКИ