Филип ДРУМЧЕВ/Sportal.bg

90-те години на миналия век са емблематични за българския футбол. Наред с най-големите успехи на националния отбор в средата на десетилетието, родната „А“ група често предлага мачове, за които ще продължава да се говори още дълго време. Змиите, нивите, едрите типове с кожени якета и дебели мобифони, багажниците и т.н. си остават вечни във футболния ни фолклор.

И до днес в Пловдив се разказват легенди за времето на „брокерския“ Ботев. Тогава, когато „канарчетата“ разполагат с много добър състав и дори прибират Боби Михайлов и Наско Сираков малко след САЩ’94. За Вълка е организирано на „Колежа“ такова посрещане, на което би могъл да завиди и Тато – портрет, цветя, журналисти, тостове…

В онези години пловдивчани са отбор, с който всеки в „А“ група се съобразява. Едва ли има фенове на Ботев, свидетели на онези времена, които да не помнят фантастичното 3:0 над Левски в полуфинала за Купата на България през 1993 г. 2:0 за столичани в първия мач на „Васил Левски“ след голове на Пламен Гетов и Сираков. 20 хиляди на „Колежа“ обаче амбицират „канарчетата“ на реванша. С два гола на Гено Добревски и един от Борис Хвойнев във вратата на Пламен Николов Левски е поставен на колене, а Ботев записва една от най-паметните си победи. На финала обаче ЦСКА се оказва голяма хапка за устата на тима на Динко Дерменджиев – Чико, въпреки че на трибуните в Благоевград пловдивските фенове са повече от тези в червено. Гол на Кирил Метков носи трофея на „армейците“, за които в този мач титуляр е „синият“ идол Божидар Искренов.

Две години по-късно картината е подобна. Ботев, вече воден от треньора Павел Панов и с куп родни звезди в състава си (там е и ветеранът Аян Садъков) губи финала за Купата с 2:4 от Локомотив (София). Двубоят е ръководен от румънеца Йон Крачунеску, а след края му от Ботев обвиняват „железничарите“, че са „хванали“ чужденеца, който малко по-рано е главен съдия на финала в Шампионската лига между Милан и Аякс. „Как да го хванем? Това са глупости. Берлускони не го е хванал, та ние ли?“, контрират веднага от „Надежда“.

Постепенно добрите дни на „Колежа“ свършват и отборът изпада в миманса. За онези „брокерски“ години обаче се говори под тепетата и до днес. Разбира се, най-важният въпрос е защо с добри играчи и финансово стабилен гръб онзи Ботев стига само до два загубени финала. „Бяха луди времена. В клуба се даваха големи пари. Имах да взимам бонуси. Няколко десетки хиляди долара. Отидох и ми дадоха едно чувалче с пари. Взех да броя. Бяха с около 2-3 хиляди повече от това, което имах да взимам. Казах, че има грешка, но ми отговориха: „Спокойно, нали не са по-малко“, спомня си бивш играч на „канарчетата“.

Няколко години по-късно обаче край р. Марица духа различен вятър. „Борихме се влизане в „А“ група. Бяха ни обещали премия от шест хиляди лева за влизане в елита. Още на полусезона ни го казаха. Тогава бяхме на 11-о място. След като спечелихме промоцията и се класирахме за „А“ група, не видяхме нито един лев. Наградиха ни с една почивка от две седмици на морето в едно старо хотелче в Несебър. В сметката влизаше леглото и храната в стола. Това ни беше наградата за класирането в „А“ група“, разказва друга бивша звезда на пловдивския клуб.

Не знам защо, но за край на тази история ми идва на ум фразата на Ястребовски – „Парите са тор, от която изникват красиви цветя“.