Най-голямата спортна медия в Испания – Marca, направи обширен репортаж за празненствата на стадион “Георги Аспарухов” по случай спечелването на 27-ата титла на България под ръководството на Хулио Веласкес.

“Стадион „Георги Аспарухов“ се тресеше много преди последния съдийски сигнал. Трибуните подскачаха в един ритъм, сините шалове се въртяха над главите на феновете, а шумът се спускаше от секторите като непрестанна вълна, трупана твърде дълго. Седемнадесет години. Точно толкова Левски София не беше печелил българското първенство. А тази вечер в София всичко звучеше като освобождение. Играчите подхвърляха Хулио Веласкес във въздуха след спечелената титла. MARCA беше там. Резултатът (0:1) беше най-маловажното. Сред сините димки, безкрайните песни и празненството, което чакаше своя ред твърде много сезони. Спечелването на тази титла означаваше край на една династия, изглеждала вечна. Отборът на Хулио Веласкес сложи край на монопола на Лудогорец, шампион в последните 14 поредни сезона. Огромна, почти недосегаема хегемония.

„Да прекъснем хегемонията на Лудогорец, който беше спечелил 14 поредни титли… този клуб не беше ставал шампион от 17 години.“

В центъра на всичко стоеше испанският треньор, прегърнал сина си, докато целият стадион скандираше името му.

„Да преживея всичко това тук, със съпругата и със сина ми… безкрайно щастлив съм.“

Той говореше бързо, почти без глас, докато около него продължаваха песните, а играчите обикаляха терена редом до напълно отдадените фенове. По време на мача, почти на всеки 20 минути, привържениците скандираха неговото име.

Картината беше впечатляваща. Треньорът от Саламанка, кален през годините по трудни скамейки в Испания, Португалия, Италия и Нидерландия, сега се беше превърнал в неочакван герой на българския футбол. И то без финансовата мощ на големите си съперници. Левски разполага с далеч по-малък бюджет от този на Лудогорец или ЦСКА София. Но клубът намери разпознаваема идентичност и съблекалня, готова да повярва в идеите му още от първия ден.

„Играчите показаха изключителна отдаденост още от самото начало“, повтаряше Хулио отново и отново.

В думите му имаше гордост, но и облекчение. Защото зад тази титла стои цялостно възраждане.

„Този клуб има много важна история зад себе си. Отдавна не бяха печелили, но са печелили много.“

Когато пристига в клуба през януари 2025 г., Левски бе далеч от битката за титлата. Миналия сезон завърши втори и се класира в Европа. А този сезон направи решителната крачка напред. И то с ясно изградена идея: висока преса, доминиращ футбол и постоянна смелост. Резултатът е впечатляващ — шампион четири кръга преди края, най-резултатният отбор и този с най-малко допуснати голове в първенството.

Но най-впечатляващи тази вечер бяха трибуните. През целия мач стадионът пееше без прекъсване. Огромни транспаранти, факли, деца на раменете на бащите си и усещане за принадлежност, което трудно може да бъде обяснено, ако не си бил там. Хулио го обобщи така:

„Имаме невероятна публика.“

И сякаш дори това не беше достатъчно, за да опише атмосферата.

„За мен беше важно да сме по-близо до това да печелим мачове, отколкото до това да избягваме загубите.“

В един момент от разговора, с медала около врата си, треньорът погледна към другия край на коридора, където бяха синът и съпругата му и изрече една от фразите на вечерта:

„В главата ти изплуват всички онези години на неуморен труд.“

Защото той започва да тренира деца едва на 15 години във Валядолид. Почти три десетилетия по-късно вдига историческа титла в България.

Футболът има такива неочаквани завои. Понякога успехът идва там, където няма много медийно внимание. Далеч от прожекторите. Далеч от Испания.

Има вечери, които остават завинаги. Вечери, които определят една кариера. А тази в София без съмнение е една от тях.”