Явор ПИРГОВ

На 12 октомври 2002 година “Васил Левски” се тресеше. 42 хиляди бяха в екстаз след головете на Стилян Петров и Бербатов. Малко преди това националният отбор бе сломил Белгия в Брюксел, а с победата над Хърватска с 2:0 оглави групата по пътя към последното класиране на голямо първенство. Президентът на Републиката Георги Първанов влезе в съблекалнята и поздрави играчите…

Точно 19 години по-късно на 12 октомври 2021-ва националите отново играеха квалификация, а обстановката на националния стадион бе като в Дома на покойника. Часове по-рано България бе загубила един много по-важен мач. Поредният, но не и последен. В Зала 1 на НДК 241 делегати бяха прочели присъдата на футбола ни. Те проиграха съдбата на още няколко поколения млади момчета, които мечтаят да се занимават с футбол. Повечето от тези чичковци нямаха сили дори да стигнат до Националния стадион, за да видят обрата срещу Северна Ирландия. Преди точно 19 години те сигурно са подскачали като обезумели при гола на контузения, но стиснал зъби Бербатов, а сега дюдюкаха и го питаха кой е. И дори президентът Радев отказа да седне в ложите, за да не е близо до онези от тях, които по задължение бяха изпратени на стадиона, за да представляват новото, старо ръководство. Съдбата си направи лоша шега с тях. В моментите, в които Борислав Михайлов обираше изкуствените овации за преизбирането си младежите играеха с Швейцария. И този мач напълно разкри истината за жалкото ниво на футбола ни – старо, умиращо съоръжение, локви като малки езера по терена, без седалки, без козирка, а във въздуха кънтят само гласовете на треньори и играчи…

Най-тъжното е, че хората, които преди години се редяха на опашки за билети, прекарваха по часове в студ, дъжд и пек, за да видят трикольорите във вторник вечер не се трогнаха от обрата срещу Северна Ирландия. Не, те дори не се замислиха дали да отидат на този мач. Те отдавна са показали какво мислят. Но във вторник чуха “Да, знам, че не ме харесвате, но аз съм президентът”. Оказа се вярно, че народ, който продава бъдещето на децата си, както и своето за  вечеря в квартално кръчме, не може да бъде унищожен….но футболът му може.

Но тези 241 делегата не са народа. Народът са онези 230, които поискаха промяна. И точно те са лъчът надежда, че все пак любимата игра един ден ще се отърве от зависимости, а името й ще бъде изчистено от слухове за съмнителни сделки. Отборите в аматьорските дивизии ще спрат да се задоволяват с милостинята от кмета, за да продължат жалкото си съществуване и на конгресите няма да гласуват делегати от отдавна преустановили дейността си клубове, а собствениците на нови детско-юношески школи, в които се раждат наследниците на тези, които караха трибуните да се тресат.