Жаклин МИХАЙЛОВ

10 ноември 1989 е един обикновен ден, който не е национален или официален празник на България. Дори е по-добре, че е така, защото всеки български гражданин определя със свободната си воля как да го приема. Това е новата голяма привилегия, която демокрацията предоставя на всеки гражданин. 9 септември беше национален и държавен празник, а милиони българи го чувстваха като денят на трагедията на техните семейства. Но ги караха насила да го празнуват. Сега всеки си преценя сам, както казваше един бивш министър-председател.

10 ноември обаче е

крайъгълен

камък

в историята на България и неговото значение по някакъв начин винаги ще присъства в историята ни. Но вероятно оценката ще варира спрямо актуалните силни на деня. И понеже тази крайъгълна дата даде отражение в абсолютно всяка сфера на живота на българите, ще поставя акцентът върху спорта и в частност футбола. А точно те се промениха напълно в последните 36 години и спомените за предишното време все по-силно избледняват.

Но една голяма носталгия продължава да присъства. Което е нормално, защото хората са устроени така, че всичко прекрасно е в минало време. Поне при повечето е така. И онова време за спорта и футбола силно се хиперболизира в изцяло розови краски. Медали, постижения, рекорди, успехи и всичко това се опакова в две думи – държавна политика. Под път и над път се споменават тези митични две думи – държавна политика. Тя е разковничето отново да имаме медали, постижения, рекорди, успехи, защото 36-те години показаха и доказаха, че друг път, план, вариант няма. Единствената гаранция за изграждане на голям спорт и футбол е

държавната

грижа.

Със строителство на нови стадиони, зали, пързалки, писти, шанци, с връщането на прословутите спортни училища, с масовото спортуване, с достойното заплащане на всички по веригата ще станем отново спортна нация. Когато фактите говорят се знае какво правят простосмъртните – те мълчат. В онзи период, който наричаме социалистически, наистина бяха постигнати забележителни спортни резултати.

Дотук с носталгията по доброто старо време. Никой и с нищо не пречеше страхотни спортни постижения да бъдат постигани и в последните 36 години. Всъщност не малко такива бяха и постигнати. България се класира на четвърто място в света в САЩ, имаме една дузина нови олимпийски шампион от епохата на демокрацията. Имаме Ивет Лалова, имаме Григор Димитров, имаме Кубрат Пулев, имаме Сашо Везенков, имаме Карлос Насар. Сега се надига мощна вълна от нови български титани, които притежават таланта да станат най-добрите в света. През тази година волейболния ни мъжки отбор стана световен вицешампион. И още много върхови постижения могат да бъдат изтъкнати. Дори в оплювания футбол създадохме чисто българското явление Лудогорец Разград с което се прочухме по света и у нас.

Едно е сигурно – държавната политика няма да се върне поради хиляди причини, най-важната от които е, че няма как да бъдат изливани онези милиарди в спорта. Както се вижда в националния бюджет приоритети са образованието, здравеопазването, сигурността, социалната сфера, тези области поглъщат почти всичките обществени средства. Няма как спортът да отиде по-напред в класацията.

Едни като мен го наричат свобода и демокрация, други слободия, грабеж и беззаконие, но това е положението. Минаха 36 години и поне на този етап не се задава нова

грандиозна

промяна

на режима. Малко по на запад, малко по на изток, но това ще е актуалната ситуация. За спорта това означава, че с акъл, работа и без вайкане за някаква държавна помощ, могат да се постигнат успехи. И за разлика от прекрасното старо време, сега можеш да станеш милионер от професионален спорт. Не да ти дава държавата апартамент и кола лада, а да си ги купиш сам със спечеленото на терена. Това даде новото време и последните 36 години на момчетата и момичетата, които освен известни и популярни, искаха да станат и богати. И мнозина го направиха като ни направиха горди. А ще има и още много като тях. А Сеул 1988 и САЩ 1994 ще си останат като вечните ни примери за българското величие. Но задължително ще има и още!