Точно преди 40 години – на 20 април 1984 г., българският алпинист Христо Проданов изкачва Покрива на планетата – Еверест, висок 8848 метра. В 8,15 ч. по радиостанцията прозвучава гласът му: “Аз съм на върха, на върха съм – Христо!”. Проданов е едва четвъртият, покорил световния първенец сам, като катери върха по най-опасния маршрут – Жестокия път. Българинът е 13-тият, изкачил Еверест без кислородна маска, отбелязвайки и световния рекорд за денивелация за един ден по време на изкачване.

Експедицията, базовият лагер, конфликтите, геройството и саможертвата на колегите. Историята ще се преразказва винаги, а емоциите ще са все така големи, припомня “Стандарт“.

Първият българин, стъпил на осемхилядник

Христо Проданов е роден на 24 февруари 1943 г. в Карлово. Завършва Висшия химико-технологически институт в София. Като инженер-металург работи в Перник и в металургичния комбинат „Кремиковци“.

С алпинизъм се занимава от юношеските си години. През 1961 г. завършва Централната планинска школа (ЦПШ) „Мальовица“. Осъществява многобройни изкачвания в планините в България, както и в Алпите, Олимп, Кавказ, Памир, Хиндукуш, Хималаите.

Той е първият българин, стъпил на осемхилядник – връх Лхотце (8516 m), през 1981 г., и първият българин, изкачил първенеца на Земята, връх Еверест (8848 m), през 1984 г. Загива, спускайки се обратно към базовия лагер на 22 април.

Той е 13-ият, направил изкачване без кислород, и първият, изкачил се по Западния гребен без кислород. Проданов е първият алпинист, който изкачва върха през април, когато условията са много тежки.

„Жестокият път“ и Зоната на смъртта

През 1984 г. се провежда национална експедиция за изкачване на Еверест по Западния гребен, т.нар. „Жесток път“ – най-трудния ръб към върха. Христо Проданов е заместник-ръководител по техническите въпроси.

Опитвайки да изпревари очаквана тежка буря, на 20 април 1984 г. в 18 часа и 15 минути той се изкачва на връх Еверест – сам и без кислороден апарат. На върха остава 33 минути. Оставя там камерата си (впоследствие намерена от Николай Петков на 9 май).

Слиза вече по тъмно, по собствените си стъпки – нещо, което нито един алпинист в света не е правил. Температурите падат. Извилата се буря принуждава Христо да бивакува на открито, на височина около 8700 m. В „Зоната на смъртта“, без кислород остава на 20 април, 21 април и до последния си дъх на 22 април 1984 година.

Остава завинаги на тази височина. Според последните му думи по радиостанцията се предполага, че тялото му се намира над Голямата сива кула, на около 8700 m. На 8 май върхът е покорен от Иван Вълчев и Методи Савов, а на 9 май – от Кирил Досков и Николай Петков, също по Западния гребен.

Те слизат по класическия маршрут по Югоизточния ръб, правейки траверс на масива (наричан понякога „Българския траверс“. След словенците и българите, никой алпинист не е минал по Западния гребен.

Фаталната грешка  на Христо

„Тръгнахме по Западния хребет, „Жестокия път“, защото нямахме избор – всички други маршрути бяха заети по това време“, разказва Аврам Аврамов, ръководител на експедицията. „Христо извърши истински подвиг с безкислородното изкачване по Западния гребен.

Всички знаеха възможностите му, ненапразно му викат Железния мускул. Аз не го пуснах нито в първата, нито във втората свръзка, но той ги смля още по средата на пътя.

Много силен характер, но и много опак, разбира се“. Когато идва времето за щурмуване на върха, първоначалното решение на Аврам Аврамов е първата свръзка да са Христо Проданов и Иван Вълчев като най-подготвени, но и двамата алпинисти предпочитат други партньори.

Още една причина Христо да тръгне с шерпа Ринджи е, защото иска да изкачи върха без кислород.

Ринджи е свикнал с височината, но не е достатъчно добър технически, за да премине някои места и се отказва. „Проданов има много грешки, главната е, че тръгна да се връща по същия път – Западния гребен“. По този склон никой не е слизал до ден-днешен.

И не това са наставленията на ръководителя. Планът е да се слезе по класическия маршрут. „Искаше да направи това, което никой не е направил“, казва Аврам Аврамов.

Алпинизмът е страст, за която няма лек

„Има неписано правило в алпинизма, че над 8000 м всеки алпинист сам си решава. Даже ръководителят няма право да се меси, защото може да влоши положението. От липсата на кислород хората стават лесно избухливи на тази височина“, казва Аврамов.

Вторият най-тежък момент за него е когато други четирима алпинисти са на върха, но никой още не е слязъл. Методи Савов и Иван Вълчев са много зле.

„Добре, че младите, които малко познавах – Кирил Досков и Николай Петков, след като погрешно вървят един час към Китай, се връщат по южния път и им помагат на връщане. Алпинизмът е страст, за която няма лек…“

Ще ме убият, ако избера друг

Аврам Аврамов приживе разказва за още ключови моменти от драмата. „Вие знаете ли някой да е направил нещо и да не е обвиняван? Аз не знам. Има значение и кой те обвинява. Някои ще продължат докато съм жив.

Това си е тяхно право, но за мен… Казах го и тогава, когато ме питаха кое е най-важно – резултатът. Петима българи се качиха на Еверест, макар че експедицията завърши трагично за Христо Проданов.

Най-много съм благодарен на тези, които са ме определяли като лош, твърд, жесток и тиранин ръководител, защото ако не съм бил такъв, нямаше да мога да ги ръководя. Трудно е да си от едната страна, а всички останали от другата.

На 6, 7 и 8 май, след смъртта на Христо Проданов, предприехме второто изкачване. Това никой не може да си го представи. Да застанеш срещу тези 23-ма мъже и никой от тях да не иска да остане. А не всички могат да тръгнат нагоре, нито имат сили.

Трудно е да гледаш в лицата тия хора, озверени понякога, готови да ме убият, ако реша да избера друг.Всеки от тях си има нещо срещу мен. Като хора всички са прекрасни момчета. Тежки приказки си казахме, но в крайна сметка оживяхме.“

До върха и обратно – към смъртта

На 20 април 1984 г. в 2,30 ч. радистът Стефан Калоянов ги събужда по радиостанцията. Отнема им 3 часа и 15 минути да се подготвят за тръгване от лагер Х5. Те са без кислород и всяко движение на такава височина изисква неимоверно големи усилия на волята.

В 9,00 ч. Христо Проданов предава по радиостанцията: „Над първата камина съм. Джон не може да мине и реши да се върне. Аз реших сам да продължа изкачването“.

В 11,10 ч. следва ново съобщение: „Намирам се на около 8500 м“. След това повече от седем часа радиостанцията на Христо мълчи.В 18,15 ч. нещо пропуква, това е миг за историята: „Аз съм на върха, на върха съм – Христо!“ После съобщава, че на върха няма нищо, камерата не работи, тръгва обратно.

В 21.10 ч. Христо предава: „Стъмни се вече, става много опасно, не искам да рискувам и ще търся място да нощувам“.На 21 април сутринта той се обажда, но звучи много зле и трудно се разбират думите му. Намира се в много тежко състояние – прекарал е нощта на открито, без кислород, при температура минус 42 градуса, на приблизителна височина 8600-8700 метра.

Цели две денонощия алпинистите Людмил Янков, Иван Вълчев, Трифон Джамбазов и шерпът Джон го търсят. Най-близко до него е Людмил Янков, но нощта пада и му е наредено да спре издирването.

На 21 април в 19.45 ч. е регистрирано последното обаждане от Христо. Това е кулминацията на трагедията, прревърнала се в легенда.Успехът на Христо Проданов и експедицията се превръща в едно от най-значимите събития в историята на България.

Днес в Карлово има негов паметник, на името му е кръстено училище. Покоряването на Еверест през 1984 г. се приема с радост и уважение в целия свят.