Желю СТАНКОВ

Добре де, нека се абстрахираме от всички грапавини около световното. И да, именно по този начин сме свикнали да си говорим за планетарните първенства, които се провеждат на всеки 4 години. Думата „световното“ е нарицателно и най-много подхожда на футбола.

След ситуацията около КОВИД и надпреварата в Катар, може би не трябва да бъдем претенциозни относно мястото на провеждане и формата, а и нека си признаем, че сме малко на тръни дали в един момент на Доналд Тръмп няма да му скимне да въведе ново правило, примерно вкарването на втора топка на терена, и да направи нещата още по-интересни и загадъчни. Президентът на САЩ вече няколко пъти се изпъна, че конфликтът в Иран е спечелен и завършил, а това изобщо не е така, и може да се изпъне, че на негова територия футболните мачове ще се играят по негови приумици. У дома стените диктуват правилата.

При церемонията по откриването имахме усещането, че сме в час по география. Цели 48 участници! Което като формат не е достатъчно там да присъства и България. Може би при 96 отбора вече ще имаме шансове и националният селекционер, вместо да ръси изтъркани лафове като гост-коментатор в телевизионното студио, ще мести живи играчи по истинския футболен терен, а не хартиени футболисти върху билярдна маса.

Нека си признаем обаче, че към този момент българите като футболна подкрепа не отговаряме дори на минималните изисквания за участие на световно. Я си представете, ако Александър Димитров ни бе класирал, колко хора щяха да си позволят огромните разходи за път, хотели и особено билети за мачовете. Българската диаспора отвъд Океана вече едва ли се вълнува от нашия футбол и може би не знае имената на националите ни. А и друго – България все още е под визов режим със САЩ и дори новият премиер Радев опита някакви сондажи за промяна на този запор, без никакъв успех.

Пред телевизорите обаче, и особено в социалните мрежи и форумите на живо, щеше да е типичната хейтърска седянка. Причините са ясни. Общественото неодобрение към президента на БФС Георги Иванов, както и към голяма част от екипа му, а оттам и към националния селекционер Димитров, не само не спада, но и се увеличава. И двамата непрекъснато дават поводи за такова народно отношение както поради статута си на спуснати, така и поради никаквото развитие на националните отбори – мъже, младежи и юноши. Потенциално всеки мач на България щеше да събира хора, които предимно потриват ръце с неяснота как точно ще се изложат националите, а не дали ще успеят изобщо да вкарат гол на първенството.

Множеството организирани от спонсори арени и пространства с видеостени за гледане на мачове от световното не само в София сега са недостатъчно пълни, като за отбелязване е, че навън има раздвижване на млади хора с национални фланелки на страни участнички. Хората у нас са гладни за такъв вид футболно потребление и всеки си подкрепя някой друг национален отбор. След клубните емоции, български и чуждестранни, запалянковците са запазили емоции и за празника в САЩ, Мексико и Канада. Е, световното си е световно и България си го изживява по свой си начин.

Дали скоро ще се намърдаме и ние на мондиал? Следващата налудничава идея на ФИФА е Испания, Португалия и Мароко да бъдат основните домакини на световното през 2030 година, а първите три мача от турнира трябва да се играят в Уругвай, Аржентина и Парагвай. Добре ли е?! Нататък за домакини на финалите през 2034 година ще бъдат разглеждани само кандидатури от страни от Азиатската футболна конфедерация и Океанската футболна конфедерация. Нас пак ни няма, а и нямаме никакви аргументи да вдигнем плахо ръка за участие. По-нататък, ако може, един мач да ни дадат, ако примерно Източна Европа глобално бъде следващ домакин. Ако не ни обърнат внимание, ще разчитаме президентът Иванов и селекционерът Димитров, които скоро няма кой да ги мръдне, да се стегнат малко и да ни класират, че и ние сме хора, и ние искаме присъствие на място, а не както сега – от разстояние.