Ръководството внезапно се оказва пред необходимостта да мисли за алтернатива на собственото си решение от края на миналия сезон

Георги АТАНАСОВ

По традиция темата около ЦСКА е многопосочна. Доста трудно може да бъде рамкирана в един коментар, дори и на цяла вестникарска страница. И този сезон червените започват като предишните, а именно с разпиляване на точки.

Веднага обаче правя една уговорка, за да уточним представите и критериите, тъй като картината до голяма степен се размива от неадекватен фокус. Така наречените задължителни точки в първите кръгове трябва да бъдат разглеждани и през призмата на съперника. Славия е сериозен и солиден тим, който преследва своите цели, и в никакъв случай не бива да бъде възприеман като малка гара, през която фаворитът може да премине с лекота. Нещо повече – бих казал, че в мача на Овча купел не е съвсем сигурно дали ЦСКА загуби две точки, или спечели една. Струва ми се, че белите имаха две-три много обещаващи положения, които като нищо можеха да се превърнат в голове във вратата на Лапухов.

Така че самият резултат като материално изражение не е трагедия, макар да е симптоматичен за състоянието на ЦСКА в момента. Именно това то е важното и тревожното. Не е необходимо да си кой знае какъв футболен специалист, за да разбереш, че нещо във футбола на 31-кратните шампиони не е наред. Видя се и по време на подготовката, с всички уговорки, че става дума за тренировъчни мачове. Видя се и срещу Дери, видя се и на стадион „Александър Шаламанов“.

Всички зони в състава на армейците са под сериозен въпрос. Може би с изключение на вратаря Лапухов, но да не го урочасваме по никакъв начин преди гостуването в Баку. За защитата вече е изписано повече, отколкото за световното първенство.

В средната линия има предостатъчно ярки имена, но като че ли и там нещата не са избистрени. За нападението може да се каже само едно – Питас до момента носи отбора на гърба си със своите голове, поне до мачовете срещу ирландците, докато останалите нападатели са длъжници.

И тук за пореден път изниква болезненият въпрос: колко години трябва да минат и колко селекционни цикъла да изтекат, за да може ЦСКА най-сетне да намери добри флангови нападатели? Какво означава добър флангови нападател? Това е човек, който може индивидуално да преодолява съперника, да влиза на висока скорост, да прави остри прострелни голови подавания и да осигурява по осем-десет попадения на сезон. Виждаме, че други отбори успяват да го постигнат дори с анонимни имена. В ЦСКА обаче, независимо от сериозните средства за селекция и подобрената организационна структура в клуба след провала на доскорошните директори, отново няма такъв футболист.

Селекцията беше направена навреме, привлечените играчи бяха осигурени за подготвителния процес, има два състава и на всеки пост съществува алтернатива. Въпреки всичко това, при фланговите нападатели няма и няма фигура, която да даде сериозен принос. Лео Перейра и Пиедраита започнаха добре, направиха някои ефектни неща, вкараха по един-два забележителни гола и оттам нататък – нищо или почти нищо.

А когато говорим за хроничните проблеми в защита, елементарна истина е, че отбраната не се осигурява само от номиналните защитници, а от целия отбор. Както стана дума и в предишния разговор с „Тема Спорт“ преди няколко дни, в защитата на ЦСКА има системен проблем. Това се видя и срещу амбициозните, твърди и всеотдайни ирландци.

Нещо, което ме притеснява, е, че след критичните думи – повече или по-малко справедливи – след мачовете на Зеления остров не последва никаква реакция и в полите на Витоша. Видяхме същата хаотична продукция и футболисти, които не демонстрират максимална мобилизация, концентрация и емоция. Като че ли целият отбор се движи на забавен каданс, в някакъв вакуум.

И тъй като няма по-добър метод за анализ от сравнението, връщам топката пет-шест години назад, когато ЦСКА направи сериозни пробиви в Европа с победите над БАТЕ и Базел и с двете си участия в групите на европейските турнири – през 2020 и 2021 година. Тогава имаше ядро от водещи футболисти, да не кажа лидери. Всички, които следят ЦСКА, ги знаят. Става дума за Тиаго Родригес, Юга, Али Соу, Кери в определени моменти. Сред българските футболисти в Базел бяха Валентин Антов и Петър Занев. Да добавим дори вратаря Бусато. Това са половин дузина футболисти, които, ако не чак лидери, за да не преекспонираме понятието, притежаваха здрав характер. Бяха амбициозни, упорити и бойци на терена. Кой от сегашните футболисти на червените отговаря на тази характеристика? Трудно ми е да кажа.

Онзи ден споделих покрай мачовете в Ирландия, че в този момент ЦСКА се нуждае от своеобразна „херметизация“. Не от бягство от медиите или от скриване в черупка, а от херметизация в смисъл на концентрация вътре в отбора. Тя трябва да бъде за сметка на безкрайните приказки за едно и също, които вече са омръзнали, предполагам, и на самите треньори, футболисти и ръководители. Необходимо е максимално съсредоточаване и един откровен разговор между тях.

Какво липсва? Те го знаят най-добре. Именно хората в отбора са наясно какво липсва. Обясненията отстрани се свеждат до три пункта.

Първо, разбира се, субективно, тази безволева продукция навежда на мисълта – не дай Боже – че някои футболисти бойкотират треньора или са недоволни от своя статут. Това е първият и най-неприятен вариант. Дано да греша.

Вторият вариант е, че футболистите не си дават сметка за измеренията, стойността и амбициите на клуба и се задоволяват със своите отлични финансови условия. Това не би било по-малка беда от първата.

Третата възможност е треньорът да не успява да внуши на своите възпитаници това, което мисли и иска. Не се съмнявам, че Христо Янев желае най-доброто за ЦСКА, както и за самия себе си, разбира се. Не се съмнявам и че е много по-наясно от нас с изискванията, стандартите, критериите и тенденциите на съвременния футбол. Факт е обаче, че засега не успява да ги реализира.

И той самият го казва – отборът не е готов, не е това, което трябва да бъде. ЦСКА изглежда неадекватно в много направления. Това е положението и нещата за пореден път стигнаха до много драматичен рубикон. Ясно е, че мачът в Баку е нещо като последен шанс за наставника. Ако ЦСКА постигне добър резултат и, дай Боже, продължи след реванша в София, Христо Янев ще има всички основания да продължи работата си на „Армията“. Ако се случи обратното, естествено е, че на 99 процента ръководството ще започне да търси алтернатива за треньорския пост, докато не е станало прекалено късно.

Въпросът е какъв е драматичният подтекст на този рубикон. Шефовете на ЦСКА постъпиха мъдро и морално, като оставиха Христо Янев да продължи след спечелването на купата и завръщането в Европа. Изведнъж обаче, за отрицателно време – защото става дума за месец и нещо – се оказва, че отборът се намира в необяснима криза след оптимистичния край на миналия сезон и спечеления трофей. Ръководството внезапно се оказва пред необходимостта да мисли за алтернатива на собственото си решение от края на миналия сезон.

Същият психологически контрапункт в личен план стои и пред Христо Янев. Наставникът заяви амбиции да продължи, но сега като че ли и самият той изглежда разколебан по отношение на перспективата.

Този психологически рубикон можеше да бъде избегнат с ново треньорско решение между двата сезона. От друга страна, беше съвсем почтено, професионално и морално да бъде даден още един шанс на Янев, който изпълни поставената задача. Сложна история… Особено като имаме предвид, че е много трудно да се извършва треньорска смяна след първия кръг на вътрешното първенство или в началото на европейските турнири – непосредствено след старта на сезона.

Разсъждавам на глас – ако хипотетично Христо Янев бъде сменен, кой български треньор би могъл да бъде алтернатива? Много ми е трудно да кажа. А чуждестранен специалист да бъде ангажиран просто така, в рамките на седмица-две, ми се струва малко вероятно.

Така че, дай Боже, ЦСКА и Христо Янев да успеят да постигнат добър резултат в Баку, да елиминират Карабах и да поемат глътка въздух. Защото в противен случай всичко се усложнява до безкрайност. А очакванията в навечерието на големия червен празник със завръщането в дългоочаквания дом на „Армията“ бяха други…