-Здрасти, Гена, къде живееш в момента и с какво се занимаваш?
-Здрасти. В село Лиляче. На 10 километра от Враца. Това е селото на жената, с която живея. Ирена се казва. Вече пет години сме си заедно и ми е много хубаво и приятно. Тя има две деца, аз имам едно. Децата поотраснаха. Големички са вече. Моят юнак е на 25. Веско се казва. Завърши за учител в Благоевград, а сега е пожарникар.

-Защо на село, а не в града?

-Абе какъв град, какви апартаменти. Тука си е рай, да знаеш. По-спокойно, по-красиво, по-уютно. Зиме си има свинце, винце, лятото – доматки, краставички, градинка. Па отидеш до града. За пет минути си там. Все едно от някой софийски квартал да се пуснеш до центъра. Същата работа.

-На 24 март ще станеш на 52 и още гониш топката?
-Аз не само я гоня, но я и вкарвам в мрежата. Питай вратарите. Като ме видят, започват да треперят.

-Къде играеш?
– В отбора на Манастирище. Едно друго село е това. Но си има отлични условия. Отлично стадионче. Един арендатор, бивш кмет е, поддържа всичко. Евала му правим на човека. Треньор нямаме, но отбор си имаме. В „А“ окръжна играем. С Цеката сме в един отбор. Той ми е стара дружка. Навремето кара проби в ЦСКА.

-Има ли по-възрастен от теб в местната „А“ окръжна?
-Няма. То едва ли има и по другите окръжни групи в цяла България. Аз съм си и голмайстор. Миналата година 48 гола вкарах. Ама в последния кръг играхме с Роман и един юнак, Елвиса му викат, цели 6 гола заби и с две попадения ме задмина. Но той е доста по-млад от мен.

-Ти пушиш ли, пийваш ли?
-Та пийвам, пуша, как….

-Не ти ли пречат цигарите на тези години футбол да играеш?
-Хич не ми пречат. Даже знаеш ли какво правя в неделя. В 12 часа играя на малки вратички. После в 14:30 излизам на голямото игрище за мач от „А“ окръжна. И силите не ме напускат. Пък си пафкам цигарите и това е.

-Как са селските мачове. Има екшъни големи, нали?
-Шоу си е. Голямо. Да, има кютеци понякога. Но гледаме да ги избягваме. Като биеш – те чака софра. Като паднеш – пак те чака софра. Важното е купон да става.

-Преди месеци излезе информация, че си счупил носа на съдия по време на мач на малки врати и са те наказали за две години?
-Абе той се удари в мен. Бутна се с все сила отгоре ми (б.р. – смее се). Виж сега, минало и заминало е това. Ние с него сме си приятели. Всичко е забравено, честно. Аз съм съдия по минифутбол. Не само играя, но и мачове свиря. А той е организатор на минифутбола във Враца.

-Не можем да не върнем лентата назад и да не поговорим за ЦСКА. През лятото на 1999 година ти премина при „червените“, но заради случая „Митко Трендафилов“ ти и всички нови не получихте картотеки за вътрешното първенство…
– Ами с екипа на Металург забих два гола на ЦСКА насред „Армията“ и после ме привлякоха. Да, само за евротурнирите ни картотекираха. Е, после поиграх няколко мача и за първенството. Ами хубави спомени са това. Да отидеш в ЦСКА, голяма работа си беше. Аз се отчетох с два гола в евротурнирите.

-Единият е срещу Нюкасъл. И то на английска земя. Какво си спомняш?
-Помня, че като вкарах с глава и направих любимото си салто, имах чувството, че летя из облаците от радост. Голям кеф си беше! Не може с думи да се опише. Да играеш срещу такива имена, да излезеш срещу Алан Шиърър – велик голмайстор в историята. Аз ги наказах буквално в последната секунда за крайното 2:2. Вярно, те продължиха напред, но удоволствието си остана.

Получи ли премия за гола?
-Чезари, Лъчо Николов, знаеш го, бизнесменът, подари на голмайсторите в мача по един телефон. Мобифон. Лукс беше това през 1999 година. Огромен лукс. На мен и на Иван Литера даде по един мобифон. Страхотен кеф беше да излезеш на улицата, да извадиш мобифона и да говориш. Сега вече всеки го прави, но тогава такива бяха времената.

-През този период в ЦСКА е имало забавяне на заплати…
-Е, нормално. Но истината е, че не сме умирали от глад.

-Треньор тогава е Димитър Пенев…
-Свалям му шапка. Най-големият е той, да знаеш, най-големият за всички времена. Не приказва много, не обяснява, ама като ти каже две думи само, разбираш какво трябва да направиш. Като неговият нюх да открива таланти не е имало, няма и няма да има. В ЦСКА бях през есента на 1999 година. Изкарах 2000 година зимната подготовка и после през пролетта се върнах в Ботев (Враца). След края на сезона пак се прибрах в ЦСКА, защото имах договор. Треньор беше станал Енрико Катуци. Човекът искаше да ме задържи още един сезон, но някой му бил казал, че ме продавали до дни, че имало оферти за мен. И той се отказа. Бяха го подвели.

-Кой го е подвел?
-Няма значение. Мани. Какво ще променим днес. После отидох в Марек и така…

– В колко уговорени мачове си участвал?
– Никога не съм участвал в далавери. Никога! Само ако ни кажат отгоре за някой мач.
-Имало ли е казване отгоре?
-Е, ако ти кажа, че не е имало, значи съм лъжец.

-Кога е било това? В кой отбор ли бил?
-Айде, айде, дай да не разлайваме кучетата. Не говоря за черно тото. Просто когато ние не сме играели за нищо, сме помагали на други. И то един път в годината. Това си го има. Това не са залози, тото или взимане на пари под масата.

–Къде си получавал най-големите заплати и премии?
-Виж сега. Тук ще спомена едно име. Първан Първанов-Перо. В какво ли не го обвиняваха човека. Мутра бил, такъв бил, онакъв бил. Дрън-дрън. Перо беше голяма фигура в Металург (Перник). Знаеше как да командва. Мъжкар. И на мен ми даваше специални премии. Значи освен заплата и премии за победа, взимах и такава за отбелязан гол. И колкото повече вкарвах, толкова повече парите растяха. Огромен стимул беше това от страна на Перо.
Другото място, където печели доста, даже най-много – беше в Израел. В началото на века заминах за там и заедно с Наско Костадинов-Шейлата облякохме екипа на Бней Сахнин. Те бяха тогава във втора дивизия, но ние ги вкарахме в елита. И до днес са там и май не са изпадали от израелския елит. Страшни пари падаха в Израел. Имаше специални бонуси за изиграни минути и спечелени точки. По 1500 долара на точка даваха. Заплатата – отделно. Супер си изкарах там, но скъсах два пъти менискус на десния крак. За капак намалиха броя на чужденците. От петима на трима ги направиха. И си тръгнах.

-Как виждаш днешния футбол у нас?
-По-слаб е отпреди. Сега младите мислят първо за пари и после, ако може, да играят. А ние се молехме да влезем да играем и ако ни дадат пари, е добре дошло. В Ботев Враца 40 човека се борехме за две места.  Представяш ли си. И само аз и Георги Антонов спечелихме битката за тези места – той като десен бек, аз като ляво крило. Гледам Лудогорец – ами те са с няколко класи над всички. Мъри успява да вдигне Левски. Преди него „сините“ бяха мъка голяма. Не бяха за гледане. Сега Стоилов работа върши, вижда се. Стойчо Младенов е доказана класа, но ЦСКА има нужда от нови футболисти. Колкото и голям треньор да е, без нови трудно ще свали Лудогорец от върха.

-Преди време спечели 55 000 лева от телевизионната игра „Сделка или не“. Няма как обаче да не те попитам за една твоя голяма слабост – хазарта…
-Остави, не питай… Мъка си беше това. Болест. Признавам… Но ще бъда откровен – от 12 години не съм влизал в казино. Комарът е затворена страница за мен.

-Какво ти причини хазартът?
-Той ми отне много…

-Колко пари си пръснал, знаеш ли?
– Знам, знам. Над 1,5 милион долара. Толкоз са, какво се учудваш. Няма ги. И да съжалявам, и да не съжалявам, не мога да ги върна. Важното е да сме живи и здрави. Аз тая огромна грешка няма да я повторя. Хазартът е лошо нещо. Отвратителна работа. И се радвам, че го махнах от живота си. Сега си имам Ирена до себе си. Много си помагаме и обичаме. Тя има хубави деца, добри деца. Аз се гордея с моя син Веско. На 25 години е, а скоро си купи къща за 80 000 лева. Аз с една стотинка не съм му помогнал. Сам се оправя. Момче за пример е!

-Ирена, всъщност, е втората ти жена, нали така?
– Ти пък. Не е втората. Последната е. Аз съм сигурен, че ще е последната. Казах ти вече – пет години си живеем чудесно с нея.

Румен ИЛИЕВ