Освен че е страхотен изпълнител на фаулове, халфът Доминик Собослай бе избран за най-добър играч на Ливърпул през сезон 2025/26. 25-годишният унгарец даде голямо интервю пред списание “Франс Футбол”.

Дейв АПАДУ
France Football

Доминик, нека започнем с едно визуално наблюдение. Извън терена сте известен с много оригиналните и смели дрехи, които носите, докато на игрището сте футболист без излишни украшения. Кой е истинският Собослай?

– Ммм… Добър въпрос. Бих казал, че и двете страни изграждат Доминик Собослай. Просто знам кога да превключвам. На терена нагласата ми е насочена повече към изчистената ефективност. Съсредоточен съм върху работата си и задачите, които трябва да изпълня, докато извън него обичам да добавям допълнителни неща.

Значи сте малко по-различен от някои футболисти, чиято донякъде ексцентрична външност отразява определена креативност на терена?

– Значи смятате, че не съм креативен футболист?

Ще преформулирам въпроса – притежавате креативност, но без излишни номера, нали?

– А, така вече е различно. Триковете тип “жого бонито” са за шоуто. Според мен те нямат нищо общо с футбола. Винаги е приятно, когато ги правиш, но аз не забравям каква е

истинската цел

на един професионален играч – да спечели мача. Разсъждавам единствено по този начин. Трябва да победим. А играем в толкова оспорвани състезания, че няма място за трикове, чиято единствена цел е да забавляват публиката.

Ако обобщим, представяте се силно в много голям клуб като Ливърпул и имате собствен стил по отношение на външността. Какво тогава още ви липсва, за да бъдете голяма звезда?

– Кой е казал, че не съм голяма звезда? Кой според вас е суперзвезда?

Килиан Мбапе например.

– Това е вярно. Но той е печелил световното и играе за Реал Мадрид. А и все пак е Мбапе. Аз още не съм постигнал нищо на международно ниво. Добре, капитан съм на Унгария и съм изключително горд с това, но за останалата част от света не означава достатъчно. Приемам го спокойно. Знам, че миналата година, когато спечелихме Висшата лига с Ливърпул, най-трудното първенство на планетата, нашата халфова линия наложи волята си и без това нямаше да станем шампиони. Но в крайна сметка кой бе суперзвездата на тази титла? Мо Салах. Защото всички ние направихме максимума, за да може той да бъде поставен във възможно най-добрите условия и да решава мачовете.

Салах обра плодовете

от това и всички са съгласни, защото сме отбор, мислим заедно като отбор и накрая спечелихме трофея. Единствено това има значение. В момента не се поставям в категорията на Мбапе, Холанд, Ламин Ямал, Винисиус… Не съм достигнал това ниво. А значение има и позицията, на която играя. Всички тези момчета са нападатели, а аз халф.

Изпитвате ли разочарование, че ви местят от една позиция на друга?

– Връщаме се към казаното по-рано – това е отборен спорт. Бих могъл спокойно да кажа: “Не искам да съм краен защитник. Или ме пускате в халфовата линия, или няма да играя”. Но не го правя, защото искам да помагам на тима си по всички начини.

Някои биха казали, че може би сте прекалено учтив…

– Не съм такъв, повярвайте ми. (Смее се.) Любимата ми позиция е в средата на терена, защото там имам всички възможности да играя с къси или дълги подавания, да напредвам с топката, да се включвам без нея, да стрелям отдалеч или да се приближавам към вратата. Но изобщо не е трудно да бъдеш и бек.

Казахте, че това, че сте от Унгария, може да бъде недостатък по отношение на международното признание…

– (Прекъсва.) Това е очевидно. Ако вземем за пример един англичанин, още от самото начало той се сблъсква с най-високото ниво. Вече е под светлината на прожекторите на големия футбол и се ползва с определено доверие. Мога да ви уверя, че между обещаващ млад англичанин и обещаващ млад унгарец изборът много бързо ще бъде направен в полза на англичанина. Унгарец като мен трябва

да работи много
по-усърдно

и да доказва много повече, за да бъде избран. Това е историята на живота ми.

Когато говорим за Унгария, се сещаме единствено за Пушкаш и великолепния отбор от 50-те години. Сегашното положение обаче не е толкова добро…

– Не мога да променя нищо сам. Отборът на Пушкаш е финалист на световното през 1954 г., докато моята Унгария вероятно никога няма да играе финал на мондиал. Това е очевидно. Днешният ни футбол е много различен от онзи. Но аз играя с мисълта да защитавам достойно цветовете на Унгария. Чувствам се натоварен с нещо като мисия и я приемам много присърце. Все пак съм капитан от 21-годишна възраст. Ференц Пушкаш е бил най-великият. Затова, когато ми казват, че съм най-големият футболист на страната след онази златна епоха, изпитвам гордост.

Всъщност вашата история с футбола е свързана повече с баща ви, който е бил първият ви треньор. Какви бяха отношенията помежду ви?

– Пффф… Само ако знаете. Беше много тежко. Той бе мой баща, но и мой треньор, така че цялата ни връзка беше „футбол, футбол, футбол“. Всеки ден, всеки час, всяка минута. Баща ми

беше по-строг с мен

отколкото с останалите деца, сякаш искаше да даде пример. Смятах го за много несправедливо. Когато бях на 12, непрекъснато си повтарях: „Защо винаги аз?“, като Марио Балотели. Едва когато станах на 20, разбрах, че е направил всичко това за мое добро и за успеха ми.

В медиите се разпространява история, според която баща ви ви е давал прекалено малки футболни обувки, за да не порастват краката ви твърде много…

– (Прекъсва.) Това не е вярно. Наистина съм чел тази история, но не е истина. Баща ми ми даваше обувки точно по моя размер, без никакво свободно място между пръстите и обувката. Целта бе кракът ми да бъде максимално фиксиран, без движение вътре. Така можех да усещам топката с възможно най-голяма чувствителност. Татко имаше много категорични идеи за футболната подготовка. Например ни караше да тренираме с топки за голф в ръцете, за да не се изкушаваме да дърпаме фланелката на съперника. Подобни неща.

Когато бяхте по-малък, имахте ли модели за подражание?

– Никакви.

Хайде де…

– Не, вярно е. Но имах идол: Кристиано Роналдо. Не заради стила му на игра, а заради неговия манталитет и уникалната работна етика. Като малък прочетох книгата му, гледах видеоклипове от подготовката му. Именно всичко това ме вдъхновяваше у него. Но никога не съм имал чисто футболен модел. Искрено го казвам. Още от самото начало исках да бъда себе си и никой друг. Защото много рано разбрах, че ще има само един Зидан, един Джерард, един Пол Погба, един Меси, един Кристиано… Не можете да бъдете следващият. Знаете израза: “Бъдете себе си, всички останали вече са заети”.

Когато си дете от Секешфехервар, (град, разположен югозападно от Будапеща), осмеляваш ли се да мечтаеш един ден да играеш за най-големите клубове, или това изглежда прекалено далечно?

– Аз винаги съм мечтал. Това е безплатно. А цената идва от всичко, което правиш, за да постигнеш мечтата. Всеки път, когато преодолявах даден етап, веднага си поставях следващата цел – от Залцбург до Лайпциг, от Лайпциг до Ливърпул.

Пътят не
бе лесен

защото идвах от унгарски футбол, който не бе толкова интернационализиран. Пристигнах сам, без да говоря нито дума немски, нито дори английски. А никой не е там, за да ти помага. Точно обратното. Аз съм новото момче, а тези, които играят на твоята позиция, не ти правят никакви подаръци. Те не искат да ставаш по-добър. Това е цялата трудност на футбола на най-високо ниво – твоят съотборник е първият ти съперник. Но не е имало нито един момент, в който да съм се обезкуражавал. Не го казвам, за да се хваля. Просто имам прекалено голямо его. Колкото повече се опитват да ми покажат, че няма да успея, толкова по-голямо удоволствие изпитвам да доказвам обратното. Това е моето гориво. Затова изпитвам много любов към хората, които седят на дивана си и говорят глупости за мен. (Усмихва се.)