Легендата на българския футбол Ивайло Йорданов даде интервю пред „Витоша нюз“. В него универсалният играч говори за първите си стъпки в професионалния футбол, за началото на кариерата си, за престоя в Горна Оряховица и трансфера в португалския гранд Спортинг.

Ивайло Йорданов е роден на 22 април 1968 г. Играл е в родния Рилски спортист (Самоков), Локомотив (Горна Оряховица) – 51 мача и 23 гола, и Спортинг (Лисабон) – 184 мача и 56 гола. Футболист № 1 на България за 1998 година. Голмайстор на България през 1991 г. Шампион на Португалия през 2000 г. Носител на Купата на Португалия през 1995-а (вкарва и двата гола за успеха на финала с 2:0). Истинска легенда на португалския гранд и до ден днешен обичан и помнен от клуба и привържениците. Има 50 мача и 3 гола в националния отбор. Четвърти в света от САЩ’94.

В момента е помощник-треньор в младежкия национален отбор.

Милен ДИМИТРОВ

Иво, зная, че вратарят Тошко Арсов ви довежда в Локомотив (Горна Оряховица) през 1989 г. Как стана всичко?
– Да, вярно е, че Тошко ми даде път в професионалния футбол. Той е от Самоков, познаваше ме добре. Явно е видял нещо специално в мен, защото ме препоръча на треньорите в Горна Оряховица. Паломата им пазеше и му имаха доверие. Казал им е: „Има едно момче, вземете го.“ И те са го послушали. Може да са ме гледали, може да не са, нямам никаква представа. Честно да ти кажа, тогава аз не отдавах голямо внимание на футбола. Нямах особени амбиции. В Рилски спортист играех просто за удоволствие.
Колко гола вкарахте във „В“ група за „Рилецо“?
– О, не си спомням. Доста бяха. Аз всъщност само 8-9 месеца играх в Самоков. Завършихме 13-и в класирането с голова разлика 51:54. Обаче в Рилски заиграх редовно чак след казармата. Като войник изкарах без футбол близо 2 години. ако трябва да бъдем по-точни: 1 година, 11 месеца, 27 дни. Като редови войник защитавах сигурността на майка България (смее се).

В Ракетни войски в Самоков, после в Трудови войски в София малко трудовак, и се уволних във Велико Търново. Водех се „Изчислител на бойни глави“. И нито ден футбол! Уволних се през октомври 1988 г. Започна моята одисея във футбола. Но противно на сегашните настроения в обществото против казармата, аз съм краен даже привърженик на връщането на войнишката редовна служба. На страшно много неща се научих вътре, които после ми бяха полезни в живота. Казармате те учи на ред, на дисциплина.
Платиха ли от Локомотив някаква трансферна сума?
– О, да Рилски спортист взе 20 000 лева за мен. Добри пари за онова време. В Горна Оряховица обаче после си ги избиха – 500 000 долара взеха от Спортинг за мен през 1991 г. (смее се).
Като самоковлия сигурно сте и добър скиор?
– Да, доста време се занивах активно със ските. После се отказах. Обаче малко хора знаят, че моята първа любов в спорта беше борбата.
Така ли?
– Разбира се. Бях се запалил много. Обичах борбата, беше ми интересно. Имах и добри качества. Даже спечели два златни медала от републикански първенства.
Какво ви насочи тогава към футбола?
– Не беше лесно в борбата. Най-много ме мъчеше свалянето на килограми. Всеки борец може да ме разбере. То са адски лишения, гладуване….Състезавах се в категория до 35 кг. Треньорът ни обаче реши да ме смъкне в по-долната категория – до 32 кг. Предстоеше ни важно състезание само дни по-късно. Трябваше да сваля теглото си спешно. Дойде ми доста нанагорно – сауна, кантар, сауна, кантар… И не издържах. Казах си: “Айде, бегай!” И се отказах от борбата. Може би по този начин родната борба загуби един бъдещ световен шампион (смее се).
В Локомотив (ГО) не станахте веднага титуляр…
– Да, титулярен център-нападател на отбора беше Георги Тодоров, който дойде от Кипър. Утвърден футболист, вече 33-годишен. Аз бях резерва. Пускаха ме като дясно крило. Мисля, че записах 23 мача и 2 гола в първия ми сезон в Горна. Обаче вкарах на ЦСКА, това си спомням. Треньор ни беше Кирил Рабчев. После го смени Петър Кирилов. При него вече бях титуляр.
Направихте феноменален сезон 1990/1991. Станахте и голмайстор –1 на първенството с 21 попадения…
-Да, вървеше ми много. Изпреварих при стрелците моите приятели Данчо Лечков (ЦСКА) и Пепи Михтарски (Левски), които завършиха с по 18 гола. С два мои гола бихме Левски с 2:0. Прекрасни мигове. Няма как да забравя Горна Оряховица! Благодарение на головете с Локо ме купиха Спортинг. Аз съм феномен (смее се). За 2 години повиших цената си от 20 000 лв. до половин милион долара. Друг подобен случай знаеш ли?
Не, не се сещам в момента, да си призная честно. Но доколкото ми разказват тогавашни участници в трансфера огромна част от тази сума е изчезнала някъде „по трасето“. Клубната каса на Локото е олекнала.
– Е, така беше. То и моите пари се изгубиха някъде. Имах да получавам, още си ги чакам. При мен обаче материалното никога не е било от значение. Други принципи са водещи в моя живот.
Не сте ли се опитвали да си ги търсите тези пари?
– Няма от кого да си ги взема. Няма документи, няма нищо. Но карай – не е проблем. Аз съм благодарен на Локомотив, че ме показа на света, за да мога да изляза в чужбина.

Каква е тази история с предварително подписания договор с ЦСКА?
– Вярно е (смее се). Затова и Вальо Михов (тогава президент на ЦСКА – б.а.) още ми се сърди. Той дойде в Горна, за да ме увещава да премина на „Армията“. И Левски ме търсиха, но аз имах действащ договор с Локото за още една година. Така ме от мен нищо не зависеше. Аз първо на първо не знаех дори за какво става въпрос между другото.
Но когато пристигна офертата от Спортинг вече не е имало колебания у вас – ЦСКА или Лисабон?
-Не, не. Съобразих се и с позицията на Локомотив. Да, червените щяха да извадят сериозни пари, но офертата от Спортинг беше доста по-голяма. Естествено, че всеки клуб ще предпочете да продаде играча за повече пари. Аз не знам дали има въобще човек, който да иска да дава нещо на загуба.
Вие сте един от малкото играчи от провинцията, които директно от малкия клуб преминават в чужбина…
– Давам си сметка сега, преди даже и не мислех за това. Благодарен съм на съдбата, защото в Лисабон попаднах в точния момент на точното място. Португалия ми даде много. Отидох в Спортинг едва 23-годишен, още малък и „зелен“, както се казва. Там се изградих като характер, неведнъж съм го признавал.
Какво ви помогна най-вече да се наложите в Спортинг и да играете там в продължение на толкова дълги години?
– Може би моето огромно желание, силната ми воля, непоколебимостта и смелостта ми в определени ситуации. Не бих казал, че съм непукист, но наистина не ме интересуваше срещу кого излизам на терена. Не се съобразявах с именана футболисти и на отбори. Но пак казвам – най-вече желанието. То ме водеше в моята кариера. Исках да играя. И много мразя да губя.
Какво ви костваше тази сериозна кариера?
– Най-вече време, което можех да отдам на близките си, на семейството, на приятелите. Виж, мислиш ли, че е било лесно на едно никому неизвестно момче от Източна Европа, каквото бях аз, да се наложи в световен гранд, какъвто е Спортинг? Появява се някакъв си българин, станал бил голмайстор на някакво си слабо първенство…Някакъв си, отнякъде си…Хората го тълкуват по най-различен начин. Аз знам кой съм и откъде съм тръгнал. Никога няма да забравя това. Благодарен съм и на моите родители – майка ми и баща ми, лека му пръст, за възпитанието. Научили са ме да се боря, да постигам целите си, а не всичко да ми идва наготово. Никога не ми е било лесно. Но успях. Аз сам си зная какво ми е коствало това, колко лишения и усилия.

Да не забравяме, че в адаптацията през първите месеци в Лисабон страшно много ми помогнаха и българите в клуба – най-вече треньорът Трендафил Терзийски и колегата Красимир Балъков. Краси вече играеше от 6 месеца там и се беше наложил като титуляр. С мен пък пристигна БончоГенчев. Набързо сформирахме една българска колония в Спортинг. Беше по-лесна адаптацията за всички ни. В съблекалнята даже се говореше на български. Трябва да ти кажа, че ние – българите, много лесно се вписваме в Португалия, привикваме и към местния манталитет, към начина им на живот там. Не говоря само за себе си. В Португалия през 80-те и 90-те години на миналия век играех с успех десетки наши футболисти, да не ги изброявам тук. Първи беше Ваньо Костов, после оттам преминаха и други невероятни родни звезди. Тези хора проправиха една „пътека“, ние, по-младите, я доизградихме. И в един момент пътищата ни се затвориха.
Прав сте, имахме в близкото минало силни позиции там…
– Имахме (натъртва на думата – б.а.). И имаше силна футболна колония от българи.  Сега е обратното обаче – оттам към България идват играчи. А наши пък там няма. Не се ползваме вече с добро име. Не ни броят за живи, както се казва. Жалко. Мен ме боли от това обстоятелство, защото Португалия ми е втора родина.