Из автобиографията на Аспарух Никодимов/„С ЦСКА в сърцето“

През 1983 година дойде предложение да поема „Дунав“ (Русе). Дотогава треньор там беше Никола Ковачев-Тулата. Така се получи, че за втори път го заменях на поста, след като веднъж вече се беше случило в ЦСКА. С Тулата поначало бяхме близки, имахме си голямо уважение. Неслучайно на „Армията“ го наричахме Бачо Кольо, а дъщеря ми Десислава дори му казваше Чичо Бачо. След това много пъти сме си говорили, че нито за момент не сме били в лоши отношения. Очевидно Тулата ме е имал за нещо като негов наследник и нито веднъж не се намуси, че той си тръгва, а идвам аз. Голям човек, пред чиято памет винаги съм се прекланял.

По онова време футболът в Русе се намираше в особена ситуация. „Дунав“ беше играл за последно в „А“ група през 1977 година, след което изпада и изкарва продължително изгнание във Втората ни футболна дивизия. В спомените си Иван Славков-Батето пише, че навремето са сваляли първия секретар на БКП във всеки окръжен град, ако отборът им не върви добре.
В Русе, четвъртият по големина град у нас тогава, положението беше приблизително такова.
Секретар на Окръжния комитет беше Петър Петров. На една среща с Тодор Живков му било казано следното:
„Петре, първи сте по икономика, по индустрия и по всичко… Ама футбола в Русе не сте си оправили!“

Ясно е, че вероятно го е казал на майтап, но думата му приели насериозно. Затова ме извикаха, да влизаме в „А“ група. Нали така е наредил бай Тошо!
Бях само на 38 години, със солиден актив зад гърба си в ЦСКА, но и още исках да се доказвам. Какво като е „Б“ група? Стегнахме куфарите със Стоян Йорданов и поехме към Русе, на цели пет часа път от София.

В „Дунав“ тогава играеха доста футболисти със стаж в „А“ група. Бяха научили всички видове тарикатлъци. Преди един от първите ми мачове срещу „Шумен“ един от тях дойде и каза: „Дайте 10 000 лева и ще уредя победата“. Отрязах го на секундата! Но на терена загубихме с 1:2, а аз останах с убеждението, че неколцина от моите играчи дадоха мача. Закарах ги при партийния секретар и казах, че с този отбор няма как да се влезе в „А“ група. Изгоних ги и пристъпих към изграждане на новия отбор на „Дунав“.

В това  много ми помогна Данчо Ковачев – таксиметров шофьор от Русе, с внушителните габарити от около 140 килограма
Данчо ми беше нещо като дясната ръка, с него пътувах из цяла България, за да гледаме играчи за привличане. Смея да твърдя, че този човек, който почина в навечерието на издаването на тази книга, има голяма заслуга за успешната ни работа в Русе.
От турнира на сборните отбори на четирите „В“ групи привлякохме няколко талантливи момчета.

От ЦСКА дойде Валери Кулинов, който стана един от най-добрите играчи на „Дунав“. В Русе той доразви качествата си и стигна по-късно до отбор във Франция. В състава бяха още футболисти като Мирослав Миронов, Борислав Стоянов, Николай Боянов, Драгомир Енчев и ред други, на които можеше да се разчита.
Доведох в „Дунав“ и верния ми боец Георги Илиев-Майкъла. Там беше и Ангел Рангелов, също виден представител на ЦСКА, който обаче беше харесан от гръцкия „Ираклис“ и отиде да играе там. Разчитах много и на нападателя Йордан Димитров, който оправда очакванията ми напълно.
Шампионатът на Северната „Б“ група беше нещо като влакче на ужасите. Съревнованието за първите места се водеше между отбори от окръжни градове като Русе, Плевен, Ловеч, Търговище, Михайловград и Толбухин (така се наричаха днешните Монтана и Добрич). Първият влизаше директно, вторият трябваше да играе квалификации срещу отбор от задните места в ДАУ група.
Налагаше се целият град да застане зад отбора си, за да го подкрепя. В това отношение
огромна помощ ни оказа Иван Въжаров, бившият капитан на „Дунав“ от славните времена в „А“ група и победата им над „Рома“,
който вече работеше в милицията. Въжаров беше връзката между Футболния клуб, Окръжния комитет на партията и Градския съвет. Вършеше си работата отлично и направи така, че Русе застана плътно зад отбора си. Завършихме втори. Постъпването ни в елита зависеше от двете срещи на баража с „Шумен“.
Водил съм ЦСКА срещу големи отбори, като „Нотингам Форест“, „Ливърпул“ и „Байерн“, но въпросните два мача срещу шуменци бяха нещо не по-малко трудно.
На стадион „Панайот Волов“ в техния град удържахме равенство 1:1, а на реванша резултатът в последните минути беше 2:2. Оставаха само още няколко минути игра, а на нас ни трябваше гол, затова наредих да усилим огъня. И  в последната минута нашият храбрец Ешреф Сюлейманов изстреля топката във вратата им. Страхотен удар!
Победихме с 3:2 и „Дунав“ се завърна във футболния елит на България, където беше мястото му.
През лятото започнахме да съставяме отбора за новия сезон в „А“ група. С Данчо Ковачев отидохме на турнира на „В“ групите в Плевен. В състава на Югоизточната дивизия имаше едно момче на име Христо Стоичков. Не беше нужно да си голям специалист, за да разбереш, че има качества за по-високо ниво във футбола. Пратих Данчо да го доведе след мача и Стоичков попълни молба, че желае да постъпи в редиците на „Дунав“.
Имахме много подробен план за развитието на отбора. Само че в един момент положението стана нетърпимо.

В целия български футбол тръгна разследване за черни каси. В „Дунав“ ставаше въпрос за неща, случвали се преди моето идване. Но и мен започнаха да ме викат по следствените кабинети. Аз обаче бях военен с чин подполковник и си получавах заплатата от ЦСКА. Ставаше въпрос за някакви премии, за които властите твърдяха, че идвали от ТКЗС-ата в региона. Нито знаех това, нито съм се интересувал. Но началниците се бяха изпокрили и не се знаеше какво ще стане.
Обстановката стана нетърпима. Зададох си въпроса: „Какво правя тук?“. Каузата просто беше обречена. Изведнъж ни зарязаха, имаше случаи, когато със Стоян Йорданов поливахме терена поради липса на персонал. Всичко живо се изпари от стадиона. Накрая казахме, че напускаме.
Добре, но висеше въпросът с Христо Стоичков, който беше подал молба да играе за „Дунав“. Отидохме в Пловдив и на среща в хотел „Тримонциум“ обяснихме на родителите му, на бъдещия му кум Атанас Узунов и на самия Ицо какво е положението. Молбата беше изтеглена. За късмет, малко след това Стоян Йорданов получи покана да влезе в екипа на новия треньор на ЦСКА Манол Манолов-Симолията. И двамата с администратора Любо Царев успяха да убедят Симо, че Стоичков има място в армейския отбор. Това е истината за преминаването на Христо в ЦСКА.