Родните клубни босове не обичат да ходят на мачове и често показват арогантно поведение

Явор ПИРГОВ

Измина месец  от Извънредния конгрес на футболния съюз и избирането на Георги Иванов за президент на Централата, но страстите все още не стихват. Социалните мрежи са все така пълни с подигравателни колажи, остроумия и подмятания не само спрямо онзи, който ще яде баницата, но и към тези, които му я дадоха, а основните обвинения падат върху “малките”, които уж били наклонили везните в полза на Гонзо.

Квалификациите и обидите към аматьорски клубове, частни школи и прочие валят като из ведро, а странно защо онези от елита минават между капките. Те ще останат под чадъра дори и делата на новия президент да не потръгнат, а футболът ни продължи все така да буксува в тинята. Гонзо ще бъде перфектната мишена и

идеалното

алиби за

всички

несгоди

и провали, а никой няма да се сети да погледне към онези, които реално държат властта в ръцете си. И тук не става въпрос нито за членовете на Изпълкома, нито за няколко тарикати на дребно, които представляват клубове-фантоми и за една нощувка на база “ол инклузив” са пуснали “правилната” бюлетина.

Реалната власт във футбола ни е в ръцете на собствениците на клубове от елита, като от това число изключваме общините. Именно те са тези, които при добро желание могат да инициират съвместна работа с държавата и много бързо да доведат до промени, както в сумите от телевизионните права, така и във формата на първенството. Именно тези бизнесмени и сериозни фигури са способни да дадат началото на “перестройката” във футбола ни. В техните ръце е възможността за минути да пресекат всякакви корупционни практики и вместо да остроумничат, да вземат да се научат първо на обноски и да не мислят, че футболът се върти около тях.

Ясно е, че кандидат-президентите на Централата с техните програми не откриват топлата вода, а добрите практики и примери са очевадни и при добро желание могат да се следват. И това трябва да тръгне от “големите”, които да дадат пример на “малките”, а онези, които ще разчитат да изкарат до утре с някоя дребна далавера ще изчезнат като петно отнесено от струя чиста вода. Не би. “Големите” все пак са пример за “малките”, но… лош и порочен.

Как може да очакваме, че тези, които управляват по-малките клубове ще работят в името на играта, ще изглеждат и ще се държат, като интелигентни хора и целта им ще бъде да накарат децата да отидат на стадиона, когато те виждат какво правят онези, които постоянно са в заглавията на новините в качеството си на собственици на най-големите клубове?

А какво всъщност правят те? Ще бъде прекалено меко, ако кажем “нищо”, защото в нашия случай “нищото” дори е пожелателно, а тогава и вредите щяха да са далеч по-малки. Те дори с публичните си изяви

нагнетяват

негативизъм

и съвсем нормално в голямата си част са недолюбвани от огромна маса от феновете на клубовете, които ръководят. Но това едва ли ги притеснява. Те продължават да се държат сякаш светът се върти около тях. Един е категоричен, че фенове на стадиона не му трябват. Друг подхвърля загадъчни фрази, с които цели главно да се подиграе на хора, с които е работил в миналото. Трети си въобразява, че е нещо средно между Клоп, Пеп и Татко Карло и реди състава на отбора. Четвърти се е вживял в ролята на плантатора Леонсио и третира хората си като роби – ще им плаща, когато реши и ако има, а те ще работят, колкото им каже, че и повече. Пети се е взел за “Вечната Амбър” и всеки понеделник се появява пред хората по подобие на папата за седмичната си проповед. А най-маститият от тях явно трудно контролира нервите си и след грандиозната изцепка, която направи преди години спря с медийните си изяви.

Всички те се превръщат в отбор и работят в една посока само, когато трябва

да обезценят

треньорската

професия

или да отблъснат хората от стадионите. Веднъж ще изравнят цената на билетите с тези в Примера дивисион, друг път ще заплашат някой съдия или ще влязат в ролята на Вуте, който не иска той да е добре, важното е на Нане да му е зле. Ще наредят на треньора да пусне деца, когато отборът му води, защото са обещали…да загубят или пък когато имат реален шанс да постигнат нещо, те го загърбват, защото са получили някаква оферта и бързат да я приемат, подскачайки като дете пред захарен памук.

Всички те уж искат български играчи, работещи школи, силен национален отбор, но едните са уредили повече африканци с български паспорти, отколкото са произвели собствени кадри, а други са оставили децата да си чупят краката на терени, които са опасни дори за участници в “Сървайвър”.

И как да очакваме от тях да заработят в името и за доброто на футбола, да поведат по-малките, да бъдат за пример, когато те в голямата си част общуват помежду си посредством декларации. Някои от тях не посещават дори мачовете на собствения си отбор, а други в опит да привлекат светлините на прожекторите върху себе си, да се превърнат в център на внимание и да оберат цялата слава са дали повече интервюта от директорите, играчите и треньорите на подопечните им клубове взети заедно.

Представете си ги тези хора събрани на едно място в утопичната, но толкова бленувана Професионална лига, където трябва

да водят

конструктивни

разговори

и да обсъждат бизнес идеи за развитието на продукта “Футбол”… Как да очакваме от тях да дават продуктивни идеи и да търсят единомислие, когато някои от тях са “собственици без портфейл”, обременени от тежки зависимости, а между други тлее вражда и има непреодолими различия подвластни на лична неприязън.

И не казваме, че ако си протегнат ръка и опитат да тръгнат в обща посока в името на футбола те ще успеят, но когато направят каквото трябва, а стане каквото ще, то тогава можем да виним държавата, шефовете на Централата, малките клубове, някой вулкан в Исландия, течението Гълфстрийм или Ретроградния Меркурий. Защото каквито са собствениците, такъв ни е и футбола.

Вече близо две десетилетия не спираме (с основание) да обвиняваме ръководителите на БФС, че стремглаво вървим в обратна на другите футболна посока, но в същото време някои от тези, които управляват този спорт на клубно ниво продължават да живеят не две, а 3 десетилетия назад. Ако не превъзмогнат собственото си его, не се доверят на истински специалисти вместо да залагат на угодни самозванци, чието най-силно качество е да бълват изтъркани и фалшиви суперлативи, не престанат да назначават директори без правомощия или без експертиза, които служат само за украса, то мисията е обречена. И тогава не Гонзо, не Бербатов, а анблок да си внесем шефовете на английския или испанския футбол, пак няма да постигнем нищо, а след още десетина години ще се чудим как да ги стигнем… гибралтарците.