webcafe

Най-значимите успехи на българския футбол са все по-далеч в миналото и за да стигнем до тях, трябва да погледнем десетилетия назад.

Обичайно, когато се говори за успехите на родния футбол се припомнят участия на националите на световни и европейски първенства или някой фойерверк на наш клубен отбор в евротурнирите.

Но ако се завърнем над половин век в миналото, ще видим, че националите на България са представяли повече от достойно страната и на Олимпийски игри и даже могат да се похвалят с два спечелени олимпийски медала, както и с финал на Олимпиада.

Постиженията са още от 50-те и 60-те, а от последното (и то призово) участие на футболния ни тим на Олимпиада изминаха цели 54 години.

Футболният дебют на България на Олимпиада е през 1924 г. в Париж, когато тимът ни отпада още след първия мач, загубен с 2:4 от Ейре.

Второто участие на “трикольорите” е през 1952 г. в Хелзинки, когато приключваме с поражение с 1:2 от СССР. В следващата Олимпиада 4 г. по-късно идва и първият голям успех на България.

В Мелбърн тимът ни е воден от селекционера Стоян Орманджиев и завоюва бронзовите медали. На полуфинала отново СССР спира пътя на нашите.

Така стигаме до 1968 г. и големия бум – достигане до финала на Игрите в Мексико под ръководството на Георги Берков. България остава със сребърните медали, тъй като губи двубоя за трофея от Унгария с 1:4 в едни скандални 90 минути.

Дори и резултатът да звучи разгромно, трябва да се отбележи, че “лъвовете” всъщност повеждат с 1:0 преди аржентинският съдия Диего де Лео да покаже червени картони на цели трима от българите, за да се стигне до обрата от страна на унгарците (тогава истински страшилища в световния футбол). Изгонени са голмайсторът Меци Веселинов, както и Кирил Ивков и Начко Михайлов.

Дотогава турнирът протича прекрасно за България.

В груповата фаза нашите разбиват Тайланд със 7:0 и завършват 2:2 с Чехословакия. Следва директен сблъсък с Гватемала за излизане от групата, а България го печели с 2:1 с попадения на Аспарух Никодимов и Петър Жеков.

На четвъртфинала избраниците на Берков срещат Израел и водят голяма битка, в която накрая късметът се оказва на българска страна. Ранен гол на Георги Христакиев дава преднина на България, но минута преди края израелците изравняват. Тогавашният регламент все още не предвижда продължения или дузпи при равен резултат в редовното време, а директно теглене на жребий.

Съдбата ни се усмихва и монетата пада от правилната страна, за да прати българите на полуфинал. Там съперник са домакините от Мексико на претъпкания стадион “Халиско” в Гуадалахара.

Нашите обаче не само не се стряскат от подкрепящата опонентите тълпа, а и стартират вихрено с два гола във вратата на мексиканците, дело на Петър Жеков и Начко Михайлов.

В края на първото полувреме обаче Мексико намалява на 1:2, а скоро след почивката възстановява равенството. Мачът се превръща във върховно изпитание и заради високите температури (мачовете от турнира се играят в обедно време), и заради натрупаната умора, но България успява да нанесе решаващ удар.

Меци Веселинов се превръща в герой с неспасяем удар за 3:2 и класира България на първи олимпийски футболен финал.

Сблъсъкът за трофея се провежда на 26 октомври на стадион “Ацтека” пред над 80 000 зрители. България се радва на по-голяма подкрепа от трибуните в сравнение с унгарците, а Меци Веселинов отново се разписва и в 22-рата минута вече сме напред в резултата.

Тогава идват минутите на главния рефер, в които той напълно разваля мача и обръща всичко в полза на Унгария. Първо Веселинов е необосновано изгонен след единоборство, а малко по-късно към съблекалнята поема и Кирил Ивков.

С двама по-малко “трикольорите” получават два гола преди почивката, а на път към тунела нервите са опънати до краен предел, Начко Михайлов подхвърля топката и уцелва рефера Де Лео. Първоначално съдията не е наясно кой го е направил, но след консултация с един от помощниците си размахва червения картон и към Михайлов.

Така България е принудена да играе второто полувреме с 8 души и получава още два гола във вратата си.

Публиката е бясна и замерва съдийската бригада с възглавници, коментатори от английската и френската преса пишат възмутени репортажи за арбитъра Де Лео, чието име остава записано с черни букви в историята на олимпийския футболен турнир.

В крайна сметка за България остават сребърните медали, което все още е най-голямото постижение на родните национали на най-големия спортен форум.

Всъщност за олимпийските успехи на българския футбол, и като цяло на футбола от Източния блок в онези години, си има конкретно обяснение.

Чак до 1984 г. правилата диктуват в олимпийския футболен турнир да се състезават само аматьори и затова страните не могат да пратят истинските си национални отбори на Олимпийски игри.

С възхода на професионалния футбол обаче, разликата в качеството между световните първенства и олимпийския турнир става огромно.

От изискването за аматьорски статут всъщност печелят страните от Източния блок, където и най-големите спортисти са спонсорирани от държавата и запазват статут на аматьори.

Затова между 1948 и 1988 г. футболът на Олимпийски игри е тотално доминиран от Източна Европа и Съветския съюз, където отиват 25 от 34-те олимпийски медала в този период.

Не може да се отрече обаче, че това са и годините, в които българският футбол е далеч по-близо до световните стандарти – и тогавашните олимпийски успехи остават не само безспорни, но и извоювани при сериозна конкуренция.

Днес е трудно даже да си представим българския отбор на терена на Олимпийски игри, а скромните 4 квоти за европейски тимове правят подобна задача твърде трудно постижима.

Но да не забравяме, че в Европа участниците на Олимпийски игри се класират през Европейското първенство за младежи до 21 г. – затова и знаем, че ако видим отново българските национали на Олимпиада, това ще е знак за израстване на обещаваща нова генерация и за зараждане на още една силна ера за българския футбол.