Новата звезда на Левски обаче не е единственият футболист, който се бори с фобии

ВАСИЛ КОЛЕВ
vasilkolev.com

Има един момент от януари 2016 г., за който малцина в България знаят, а той е можел да промени всичко за играч, когото сега очакваме да води халфовата линия на Левски. Марко Груич е на 19 години, основен футболист на Цървена звезда, а Юрген Клоп тъкмо е избрал точно него за първия си трансфер като треньор на Ливърпул. Сделката е почти готова. Остава само формалност и тя е медицинският преглед. Формалността се превръща в най-страшния час от живота му.

MRI скенерът (или, както го познаваме ядрено-магнитен резонанс) е тръба. Тясна, тъмна, шумна тръба, в която трябва да лежиш неподвижно с часове наред, докато машината снима всеки сантиметър от тялото ти. За повечето хора е неприятно изживяване. За Груич е кошмар. “Много съм клаустрофобичен, така че беше много страшно да лежа един час в тъмното в скенера”, разказва той по-късно пред “Ливърпул Ехо”. “Когато чух, че скенерът е задължителен, бях много близо до отказ да го направя.”

Той не издържа и минута вътре. Започва да блъска по стените на тръбата, вдига паника и иска да говори с лекаря. Персоналът на Ливърпул прекарва двайсет минути да го убеждава да опита отново. Двайсет минути, в които трансферът на един от най-скъпите таланти на Балканите виси на косъм заради нещо, което няма нищо общо с футбола. “Накрая се стегнах и продължих напред. Направиха ми специални условия”, казва Груич. Специални условия за 19-годишно момче, чиято цяла кариера в най-богатата лига на света е зависела от способността му да лежи неподвижно в тъмна тръба.
Представете си за момент какво би станало, ако не се беше стегнал. Няма да има Ливърпул, няма да има Кардиф, няма да има Херта Берлин, няма да има Порто. Няма да има осем сезона в Португалия, няма да има трансфер за девет милиона евро, няма да има повиквания в националния отбор на Сърбия. Кариерата на един бъдещ играч на европейските грандове, който в крайна сметка ще стигне и до Левски, е висяла на косъм в затъмнена стая в Мелууд, докато лекари убеждават момче да не бяга от машина.

„Бях готов да се върна в Белград, колкото и абсурдно да звучи това“, е цитиран Марко Груич да казва по темата. Когато подписът му с Левски стана факт, фенски страници на Ливърпул в социалните мрежи обаче разказаха точно за тази история, станала етикет на „Анфилд“ точно толкова, колкото и фактът, че Груич е първият футболист, привлечен по времето на Юрген Клоп.

Сръбският национал обаче не е сам във фобиите, които могат да променят една кариера. Футболът е пълен с такива, но малцина ги разказват. Играчите крият страховете си, защото страхът се приема за слабост в свят, в който трябва да изглеждаш непобедим деветдесет минути в мача. Затова случаят на холандеца Денис Бергкамп е толкова показателен. Защото той не крие своя, а всички наоколо са сигурни в огромния му талант.

Бергкамп е един от най-елегантните нападатели, играли футбол някога. Три поредни титли на голмайстор в Холандия с Аякс, единайсет години в Арсенал, статуя пред “Емирейтс”. И през цялата тази кариера той не лети. Никога. Или, ако бъдем прецизни – от един момент нататък. От средата на деветдесетте до края на кариерата си пътува само по земя и по вода, докато съотборниците му прекосяват континенти по въздух.

Историята му започва през 1989 г., когато приятели от школата на Аякс загиват в самолетна катастрофа край Суринам. Задълбочава се в Интер, където почти всеки мач е свързан с полет. Взривява се на Мондиал 1994 г. в САЩ. Първо двигателят на самолета отказва по време на полет, после холандски журналист се пошегувал пред екипажа, че носи бомба в чантата си. Полетът е спрян аварийно, репортерът е арестуван, а Бергкамп продължава турнира разтреперан, неспособен да мисли за друго освен за следващия полет. След Мондиала взима решение: край с летенето. Завинаги.
По-късно в интервюта ще нарече това решение не бягство, а освобождение. “Спирането да летя ме освободи”, казва той години по-късно пред “Фор-Фор-Ту”. “Три дни преди мач се притеснявах за следващия полет. По време на самия мач мислех за полета обратно. Пречеше ми да се наслаждавам на футбола, затова трябваше да избера – терапия с месеци или години, или просто да спра да летя.”

Арсен Венгер не се двоуми. Плаща 13 милиона евро за играч, който няма да пътува със самолет на европейски турнири, и Бергкамп веднага разцъфтява. Вкарва шестнайсет гола в първия сезон под наставничеството на французина. Клубът приспада около сто хиляди лири от заплатата му заради ограничението, но той се съгласява без колебание. “Когато се присъединих към Арсенал, почти първото нещо, което излезе на масата при преговорите, беше аз да заявя, че няма да летя, но мога да карам навсякъде с кола. Никога не беше проблем.”

Никога не е бил проблем, защото Бергкамп е превърнал слабостта в условие на договора, вместо да я крие. Съотборниците му го наричат “Нелетящият холандец” на шега, но никой не се съмнява в качествата му. През септември 1999 г., докато Арсенал заминава за Флоренция за мач от групите на Шампионската лига срещу Фиорентина, Бергкамп кара сам близо 1600 километра с кола, за да се присъедини към тима си на място. И въпреки всичко бележи един от най-паметните голове в историята на световните първенства – срещу Аржентина на Мондиал 1998 г.
Има и още двама играчи, при които страхът от летене и е добре документиран, макар случаите да не са толкова популярни. Единият е при Пол Мърсън, емблематичният английски футболист, който все пак е правел изключения и се е качвал на самолет, макар че винаги е предпочитал влаковете, когато може. Другият е перуанският нападател Пауло Гереро, който е имал страх от летене, но и фобия от стомашни проблеми, които могат да възникнат по време на полет.

Между двете истории на Бергкамп и Груич има двайсет и две години разстояние, но една и съща логика. И Груич, и Бергкамп са изправени пред момент, в който собственото им тяло отказва да им се подчинява точно тогава, когато кариерата им зависи от това. Разликата е, че Бергкамп превръща фобията си в трайна част от професионалния си живот, докато при Груич тя е еднократна криза, преодоляна за двайсет минути убеждаване в тъмна стая.
Но резултатът е един и същ. И двамата продължават напред. Груич подписва с Ливърпул, играе за отбора на Клоп, минава през наем в Кардиф и Херта Берлин, разцъфтява в Порто и стига до националния отбор на Сърбия. Всичко това е можело да не се случи, ако през януари 2016 г. едно 19-годишно момче не беше намерило сили да влезе отново в тръбата.

Сега Груич е на “Герена”. Носи визитка, изградена от три европейски първенства и стотици мачове на най-високо ниво. Малцина от феновете на Левски знаят, че тази визитка е можела изобщо да не съществува, ако той не беше преодолял най-обикновения си, най-човешкия страх. Точно тогава, когато е имал най-малко право да го направи.