Днес Георги Йорданов-Ламята празнува своя 63-ти рожден ден. Йорданов е роден на 21 юли 1963 година в Пловдив. Юноша на Локомотив, където дебютира на 17 години в „Б“ група. Играе последователно за Сливен, Левски, испанските Хихон, Марбея и Овидео, софийските Септември и ЦСКА, Спартак (Плевен) и Черноморец. Има по една титла с Левски и с ЦСКА, както и по една купа с двата гранда плюс две Купи на Съветската армия със „Сините“. Има 46 мача и 4 гола за националния отбор, участва на Световното първенство в Мексико през 1986 година. През 2022 г. Георги Йорданов дава интервю пред Ивайло Йолчев за marica.bg.

—————————————————————————

– Жоре, драго ми е да говорим след толкова години. Много хора не знаят, че си кореняк пловдивчанин, къде израсна?

– В центъра, на улица „Славянка“, учех в „Душо Хаджидеков“. Там постоянно се играеха мачлета. Първият човек, който ме заведе на тренировка, беше Любо Бурнарски. Той беше започнал преди мен. Пита ме къде тренирам и като разбра, че не ходя никъде, ме закара в Локо. Започнах с по-големите от 62-ри набор при Атанас Драмов. Явно тогава стартираше като треньор.

После вече ни пое Бъчваров – човек, на когото съм изключително благодарен. Целият отбор тръгна нагоре. Много научих от него, показваше ни лично, въпреки че беше вече на 60 години. Тренирахме на старото игрище на Локо. Той ме върна в моя набор, въпреки че аз не исках, бях свикнал с батковците. Сред тях Беделев, лека му пръст, Любо Бурнарски, който проби рано при мъжете. Имаше и други талантливи момчета.

Така започнах, като после семейството ми се премести в „Кючука“, там ни дадоха апартамент. Продължих си с моя набор и станахме един много здрав колектив от 15-16 души, пак казвам, благодарение на големия Бъчваров, също покойник. Той ни учеше как за гардираме топката и други основни неща, които, странно, вече не виждам при съвременното обучение.

– Например?

– В главата ми е останал обратният пас. Много се разбирах с Георги Тютюнджиев, който вече дълги години е във футболната федерация на Германия. И до ден днешен сме големи приятели. С него си давахме постоянно топката на обратен пас, като не оставяхме другите да играят, за което често ни се караха (смее се).

Този отбор стана трети на републиканското. За набора ни в Локото нямаше паралелка в Спортното, но Бъчваров направи страхотен тим. Както казах, изпревариха ни само  Хебър с Атанас Пашев и Берое с голмайстор Васко Драголов. Но аз станах халф номер 1 на този турнир.

– Училището вървеше ли ти?

– Учех в гимназия „Васил Коларов“ и до едно време се справях много добре. Харесвах математиката, вървеше ми. Но след като започнаха лагерите с националните отбори, няма какво да лъжа, времето ми отиваше за футбол. Особено след като се класирахме с юношеските национали за Европейското в Германия. Имах късмета да изляза болен и да вкарам победния гол срещу Югославия в Хасково. Отбелязах от фаул пет минути преди края и отидохме на Европейското.

Боби Михайлов, Гиби Искренов, Краси Коев, Драголов – бяхме много силен отбор. И започна здрава подготовка, искаха ме от четвъртък на лагер в София. После се връщах за тренировки с мъжете на Локо.

Извикаха ме на 17 години в първия отбор. Нямах никакво време за учене, не че не исках. Имах изключително уважавана учителка по история – Пиргова. Няма да забравя, казваше ми: „Остави поне една снимка, че си жив и здрав, да не те забравим“.

Иначе в гимназията имаше спортна паралелка на Ботев в по-горните класове. Там бяха вратарят Гошо Тенев-Лукаса, Иван Говедаров, Андреев, не мога да изредя всичките. Въобще, страхотни футболисти растяха в Пловдив. Марица си имаше спортна паралелка и там звездата им в набора беше Гецата Георгиев. Локото също имаше спортна паралелка, но при по-големите набори – там бяха Садъков, Ераносян, мой комшия.

– И заварваш тези големи имена в съблекалнята. Помниш ли дебюта си?

– Да, срещу Вихрен. Беше първи мач на Локо в „Б“ група след изпадането на големия отбор с Бонев, Гочето Василев. Играх 90 минути, вкарах гол и бихме 1:0. Невероятен късмет за едно момче на 17 години. В тима бяха Аян, Ганчо Пеев, който също много ми помагаше, Ераносян, крилото Сотиров, с когото делях една стая, Курбанов, Фиданов. Разбира се, при треньора Иван Манолов.

Няма да забравя думите на Станчо Бончев, лека му пръст, големия вратар на Локо и националния отбор. Каза ми преди дебюта: „Ти на мен ми вкара гол от фаул на тренировката, та на тия ли няма“. Страшно самочувствие ми даде Станчо.

– И вкара от фал?

– Не, с глава, което рядко ми се случваше. Локото винаги е имал и ще има играчи.

– И как се стига до прочутото наказание и преминаване в Левски?

Трябваше да ходя войник и получих повиквателна за Трета танкова в Сливен. От Европейско в Германия – след два месеца – в казармата! Локото, уж, правеха нещо, но не успяха да ме измъкнат. Шеф на цялото армейско дружество в Сливен беше Мишо Желев, лекоатлет, уникален човек.

Спомена, че ЦСКА ме изпратили да се развивам. Аз вече имах доста мачове в „Б“ група с Локо. Но до клетвата бях в Трета танкова, после започнах да играя за Динамо – отбора на завода, в който се правеха релета за жигулите. Доста момчета от тима пробиха нагоре до „А“ група. Друг пък стана прочут съдия и преподавател – професор Йордан Иванов-Йоцо. Бек-резачка от класа.

Много народ ходеше на мачовете във „В“ група, станах любимец. Но по същото време Сливен закъса доста по „А“ група, вървеше към изпадане. И ме командироваха да помагам. Така дебютирах на един много тежък терен – в Перник.

– Голяма простотия беше това съсипване на талантите с казармата…

– Нека видят младите играчи, че хич не беше лесно в онези години. И тук ръка подаде един интелигентен треньор – Кирил Станков. Заведе ме в Перник, играехме срещу Миньор за Купата. Няколко души се върнаха в Сливен, а основната група останахме за мача срещу Славия на Овча купел. Така дебютирах в елита – срещу големия тим на Андрей Желязков и Чавдар Цветков, Гугалов. Играх 15-20 минути.

Локо ме създаде, а Сливен ми помогна да стартирам кариерата в „А“ група. Благодарности за треньора Кольо Иванов, чиито волета на тренировка не се забравят. Играчи като Джери Павлов, вратарят Данчо Филипов, отишъл си млад, Светльо Мирчев – Доцента, Кольо Арабов. Хубав отбор, който не изпадна, а през втория сезон вече нямахме проблеми.

Благодарение на него ме извикаха и в националния за мъже. Бях на 19 години и основна фигура в младежите. Стана доста куриозно. Бихме с младежите Швейцария в Шумен с 4:0. Помолих селекционера Данко Роев да се прибера до Пловдив. Той ме изненада – отиваш във Варна, Иван Вуцов те чака в „Гранда“. А аз, изиграл 90 минути, чудя се какво става. И на другия ден дебютирах за мъжкия национален тим срещу Швейцария. Беше приятелски мач, завърши 1:1. Интересното е, че дебют също направи Пламен Гетов, който вкара изравнителния гол.

– Помниш ли с кого беше в една стая?

– Не, помня обаче изключителния Георги Димитров-Джеки, който ме посрещна приятелски. А навремето имахме страшно уважение към по-старите играчи. Гледахме ги в очите. Благодарен съм на всеки един от тях, който ме е приел в съблекалнята на Локо, Сливен, националите. Никой не ме е юркал, имаше човешки отношения. Дали играя, дали не, тренирах здраво и ги слушах. Това като че ли изчезна.

– Все пак как се стигна до тези два договора с Левски и с ЦСКА, заради които не игра две години?

Това са пълни лъжи, нямах два договора. Отдавна е свършило всичко, ако съжалявам за нещо, е, че не се върнах да играя в Локо. Но нещата не зависеха изцяло от мен. Исках да ида в Левски.

Върнах се първо в Локо, получих невероятно посрещане от местните хора, говоря и за общински шефове, партийни. Но си бях решил за Левски. Клубният шеф на „сините“ Кръсто Чакъров и треньорът Васил Методиев ме уговориха. Но ще разкрия нещо неизвестно – с колата от Пловдив ме взе големият ни олимпийски шампион Петко Сираков, бащата на Наско. Той ме чакаше с лада зад блока. Аз бях преди това на срещите в центъра, хората ми предлагаха апартаменти и други хубави неща да остана в Локо.

Лошото е, че излъгах бате Илко Бекяров, когото страшно уважавах. Но нямаше как иначе да си взема военната книжка. Бекяра беше администратор и не искаше да ми я даде. Аз нещо се измъкнах, че военните имали право да ме арестуват няколко дни след уволнението, ако не нося книжка.

Взех я и се озовах в София. Живях два-три месеца при бай Петко Сираков на „Борис“. После ми дадоха апартамента до басейн „Спартак“. И дойде наказанието. Не съм подписвал с ЦСКА, просто имаха голям респект към грандовете в онези времена, затова и вървяха.

Полковник Никола Миланов-Чопъра, легендарният началник на ЦСКА, ме извика за пореден път да играя при тях. И когато отказах, няма да забравя, с неговия дрезгав глас ми каза – „Момче, ти повече няма да играеш футбол“. И така останах единственият футболист, който изкара пълното наказание от две години.

– За по-младите читатели – тогава имаше и други играчи, минали по този път, като Стойчо Младенов, Ради Здравков, но бързо бяха помилвани?

– Имаше хора с доживотни наказания, а ги сваляха максимум на година. Моето – не! Изтърпях две години. Куриозното е, че първият ми мач за Левски трябваше да е във Враца срещу Ботев. Загрявам и буквално вече трябва да излизаме на терена, когато дойде телеграмата, че не ми е изтекло наказанието. Всички започнаха да се смеят. Но не играх.

Има и друг куриоз. През първата година на наказанието бях в страхотна форма. Първи отивах на “Герена”, наложих си режим повече от казармата. Левски се опитаха да ме амнистират чрез националния отбор. Повикаха ме за една контрола в Дания с аргумент, че има много контузени. Отиваме на летището, пуснах си багажа, следва паспортна проверка.

Имаше един човек, който водеше група, Митко Борисов се казваше. Веднага ме фиксира. Попита ръководството „Този какво прави тук?“. И ме върнаха. Багажът замина, аз – не. След два дни си го взех от летището.

– От федерацията ли беше този Борисов?

– Не, нищо общо с футбола. Партиец ли, милиционер ли, ДС ли, никой не ти дава отчет. Просто водач на групата.

– Все пак хвана онзи голям отбор на Левски от 80-те години?

– Не точно. Когато започнах през 1985 година, вече нещата се бяха променили. Друго беше през 1983-а, когато идвах, набрал скорост. Аз по едно време играех за младежи, олимпийци, първи отбор, нямах почивен ден. Две години наказание ме върнаха назад.

Но съм доволен. Бързо се върнах в националния отбор. Левски взеха за мен 1 милион долара от Хихон, нищо че тук писаха други суми. И какво нещо е животът, после се върнах в България, в ЦСКА. Станах шампион, взех купа с „червените“. Можех и да играя в Шампионска лига, защото никога български отбор не е стоял толкова добре, както ние срещу Стяуа. Късмет. А и съдията им удари рамо.

– Спомена Хихон, там ученик ти е сегашният селекционер на Испания – Луис Енрике, голямата звезда после на Барса и на Реал?

– Много млади момчета имаше, които играха после на високо ниво, бяха национали. Луис Енрике, Хуанеле, Манхарин – голямо мое приятелче, Абелардо.

– Сега няма един българин в Испания при нула ограничения, а тогава при максимум трима чужденци на терена и един извън него се бяхте събрали ти, Ицо Стоичков, Любо Пенев, Наско Сираков, после минаха Иво Андонов, Михтарски, Кирячето, може би пропускам някого?

– И то добре играеха. С Ицо излязохме в един и същи месец. В първия сезон той стана шампион с Барса, а ние завършихме пети и играхме евротурнири. Всъщност, ние се класирахме в Европа точно след пряк двубой на „Местая“ срещу Валенсия на Любо. Имаше 55 000 на трибуните.

– Изреди големи имена, но кое е най-голямото, с което си играл заедно?

– То е ясно, Марадона. Играх срещу него на Мондиала в Мексико. После за малко беше в Севиля през 1992-1993 година заедно с Чоло Симеоне. Но вече не беше същият.

– Май Аян Садъков му взе фланелката на мача в Мексико?

– Аян, да. Пак няма да го забравя, беше много отзивчив към Садъков, не че знаехме тогава испански, но си личеше. То няма как някой да неутрализира Марадона, а Аян го пазеше цял мач много джентълменски, без грубости. Явно Диего го оцени. Аз много обичах да играя със Садъков.

И другият от Локо е Бащата (б.а. – Христо Колев). Един от най-силните играчи, за които нямаше ляв и десен крак. Беше един набор след мен в юношите. Помня една тренировка, вкарах страшен фаул. При следващия ме помоли той да бие. Отстъпих му. Такава тупалка направи! Гол!

– Ти си играл с Бащата и Пламен Гетов, кой е по-великият фауладжия?

– Бащата! Точно заради двата крака, с които биеше фаул. Иначе ударите на Пламен бяха невероятни. Като пирон ги ковеше. България имаше страхотни примери, от които можеше да се учиш. Христо Бонев, Петър Жеков, Начко Михайлов, Павката Панов, все уникални фауладжии. Всеки отбор имаше по един.

– А кой е най-талантливият български футболист, със или срещу когото си играл?

– Толкова много играчи имаше България, няма как да избера един. Аз съм гонил топките на Христо Бонев, беше ми идол. От другата страна Чико. Ходил съм и на мачове на Ботев, правеха ми кеф, нищо че съм локомотивец. Играеха с крилата точно като силен модерен отбор.