(ЧАСТ ОТ ПОРЕДИЦАТА “МИТИЧНИТЕ СТАДИОНИ”)

Масовият спорт винаги е бил приоритет за СССР. В началото на 50-те години на ХХ век политическото ръководство решава, че e дошло време страната да направи следващата крачка, превръщайки се в световна сила №1 и на топниво. За целта е трябвало да се изгради и необходимата инфраструктура. Първа точка от плана е издигане на 100-хиляден стадион в столицата, утвърден с правителствено постановление от 23 декември 1954 г. Да се намери подходящ терен не е трудно, а за досадни подробности като въпроса със собствеността никой дори не си помисля.

В крайна сметка е избран районът на Лужники, който покрива всички изисквания. От една страна, е сравнително близо до центъра, а от друга, е относително неразработен, попадайки в градските черти едва през 1917 г. За да бъдат предпазени от сезонните разливи и подпочвените води, основите са повдигнати на половинметрова площадка над местния релеф. Всички постройки в околността са срутени. В това число е и Тихвинската църква, а

8000 души са
преместени

в нови жилища. Проектът е поверен на група архитекти начело с Александър Власов, който и преди е отговарял за ключови поръчения. Това е първият мащабен обект в страната, изпълнен в принципите на рационализма, след като тогавашният съветски лидер Хрушчов повежда курс срещу импозантните постройки в неокласически стил от предишната сталинска епоха. Но това не означава, че „Лужники“ е малък. В първоначалния си вид той е с вместимост от 101 000 места. Построен е рекордно бързо в рамките на 450 дни под зоркия надзор на могъщата Екатерина Фурцева, оглавяваща Московската организация на комунистическата партия.

Официалното откриване е на 31 юли 1956 г., а централно събитие е мачът между отборите на РСФСР (Руската съветска социалистическа република в състава на СССР) и Китай. Домакините печелят с 1:0 с гол на Вадим Рекин. Фактически РСФСР е националният отбор под друго име, но за статистиката Сборная изиграва първия си мач на „Лужники“ чак на 23 септември 1956 г., губейки от Унгария с 0:1.

В началото стадионът носи името „Владимир Илич Ленин“. Както е предвидено по план, той се превръща в естествен център на мащабен комплекс, включващ Дворец на спорта, зала за хокей на лед и фигурно пързаляне, гребен канал и няколко открити лекоатлетически съоръжения. В рамките на самия „Лужники” също има редица прилежащи обекти, в това число и хотел. Той е основната арена на Олимпийските игри, проведени през 1980 г. в Москва. Тогава е предприета и първата му мащабна реконструкция. Лекоатлетическата писта е разширена, а капацитетът е намален до 96 000.

Организацията за олимпиадата е на ниво, но 2 години по-късно се случва

страшна трагедия

на стадиона. На пръв поглед нищо не предвещава опасността. На 20 октомври 1982 г. Спартак Москва приема нидерландския Харлем в първа среща от 1/16-финалите за Купата на УЕФА. Времето е необичайно студено за сезона с минус 10 градуса. Зрителите са под 17 000 и с оглед на това организаторите откриват само две от трибуните. Достъпът до всяка от тях се осъществява посредством два стълбищни коридора. Повечето зрители (около 12 000) отиват на източната трибуна, тъй като тя е по-близо до съседната спирка на метрото. В заключителните минути премръзналите хора вече напускат стадиона, подгонени от студа, когато Шевцов вкарва втори гол за Спартак. Точно по същото време по едно от стълбищата ситуацията излиза от контрол. В резултат на хаоса

загиват 66 души

стъпкани и задушени. Огромната част от тях са младежи, като само пет от жертвите са над 30 години. Според следствието всичко започва в самото подножие на стълбище №1, където се спъва момиче. Хората отзад се спират и опитват да помогнат, но напиращите отгоре на свой ред ги повалят. Така тясното пространство се оказва запушено от тела. Заради образувалото се задръстване натискът на тълпата става толкова мощен, че металните парапети се скъсват и хората започват да падат. Твърди се, че голът на Шевцов донякъде е помогнал, защото част от публиката се е върнала обратно. В противен случай жертвите са щели да бъдат още повече.

Директорът на „Лужники” Виктор Кокришев, заместникът му Лижин, главният комендант на стадиона Юрий Панчихин и майорът от милицията Семьон Корягин, отговарящ за охраната, са изправени на подсъдимата скамейка. Кокришев и Панчихин дори са задържани в ареста от страх, че могат да станат жертва на саморазправа от феновете на Спартак. Накрая Кокришев, Лижин и Панчихин получават по 3 години затвор. Първите двама плюс Корягин обаче попадат под общата амнистия по повод 60-годишнината от основаването на СССР, а Панчихин прекарва зад решетките само 6 месеца.

В края на 80-те години „Лужники“ се превръща в декор на политическите преобразувания, довели до разпада на СССР. През август 1989 г., когато режимът вече е видимо разхлабен, на него е проведен двудневен рок фестивал с участие на редица западни групи. Вдъхновена от събитията, немската банда Scorpions записва прочутата си песен Wind of Change, превърнала се в знаме на епохата. През юни името на стадиона, който е приватизиран, официално е променено от „Владимир Илич Ленин“ на „Олимпийски комплекс Лужники“.

Новите времена обаче се оказват трудни. За да се издържа акционерното дружество, то е принудено да превърне прилежащата площ в огромен пазар. Междувременно „Лужники“ продължава да се използва от националния отбор и Спартак Москва, който до построяването на „Откритие Арена“ (2014 г.) няма собствен стадион.

През 1995 г. с финансовата подкрепа на кмета на Москва Юрий Лужков започва нова мащабна реконструкция. Старите пейки са заменени със седалки, като съоръжението е изцяло покрито. След ремонта то получава най-високата категория от УЕФА и ФИФА. Това му позволява за пръв път да приеме и финал в евротурнирите през май 1999 г., когато Парма печели Купата на УЕФА след 3:0 над Марсилия.

На Мондиал 2018 „Лужники” приема 4 мача от предварителните групи, по една среща от осминафиналите и полуфиналите, както и финала. Разходите възлизат на 26,6 милиарда рубли и са поети от московската община. Преизчислени по тогавашния валутен курс, става въпрос за

колосална сума

от половин милиард долара.

Днес „Лужники” вече е изцяло футболен стадион, като от първоначалния му вид не е останало абсолютно нищо освен историческата фасада.