ЦСКА много рядко ми харесва и ми е трудно да гледам и запомня тези постоянно идващи и напускащи чужденци, твърди бившият играч на армейците

Явор ПИРГОВ

Мартин Горанов е от онзи отбор на набор’73 в школата на ЦСКА, от който се очакваше много, а феновете искаха да видят в негово лице и в лицето на Мартин Зафиров, Викторио Павлов, Ивайло Иларионов “новите” Стоичков, Пенев, Костадинов, Георги Димитров- Джеки… Мартин, който е син на бившия халф и шампион с армейците Милен Горанов дебютира за първия отбор, когато е едва на 17 през сезон 1990-1991. С прекъсвания носи червената фланелка до 1995 година, като взима участие в успеха с 3:2 над Ювентус. След това играе и за Академик Сф, Велбъжд, Сливен, Славия, гръцките Аполон и Паниониос, а кариерата си завършва в… Левски през 1999 година. В момента Горанов е успяващ бизнесмен и въпреки че се стреми да стои далеч от футбола, бившият централен защитник прие поканата за разговор и ето какво каза той специално за “Тема Спорт”.

Мартине, далеч си от футбола, но въпреки това от време на време те виждаме на трибуните на “Българска армия”. Явно сърцето още те дърпа натам…

– (смее се) Да, дори сега отново съм на “Армията”, защото чакам синът ми Антъни да свърши тренировка, но аз стоя отвън в колата. Вътре има достатъчно родители. Аз не мога да го приема това. По мое време го нямаше. Аз съм научен на ред и дисциплина. Да, когато приключих с футбола се захванах с бизнес и се отдалечих от спорта. Близо ме държат най-вече синовете ми. Първо водих на тренировки големия Мартин, но това не беше неговото и бързо се отказа, като реши да се насочи в друга посока. Сега е Антъни, който наистина има потенциал и се надявам да го развие.

Кой набор е той и на каква позиция играе?

– Роден е 2008 година. Треньор му е Румен Трифонов. Сега ни зарадваха с много хубава победа над Левски (б.а. – с 5:1 миналия уикенд). Бяхме на трибуните. Гледахме и се радвахме. Втори нападател е. Притежава

техника, поглед,

мисли на терена

Най-важното е, че показа характер. Той мина през много труден период. Израстна бързо и имаше сериозни проблеми с шлатерите. Не тренира повече от година, но въпреки това не се отказа. В тези моменти и аз, и баща ми бяхме с него, но той се завърна и ето го в ЦСКА. Умишлено първо го бях записал в частната школа Арес, защото не исках веднага да идва на “Армията” и да си мислят хората, че е с протекции. Той сам си го извоюва.

Като каза думата извоюва – какво означава за теб датата 23 октомври 1990 година?

– (замълчава) Да ти кажа честно нищо, но щом ме питаш явно трябва на този ден да съм направил дебюта си…

Точно така…

– Беше голям ден. Записах първи официални минути за ЦСКА на “Олимпиащадион” в Мюнхен срещу Байерн… Паднахме с 0:4 (б.а. – в първи 1/8-финал за КЕШ), но се изправихме срещу големи звезди – Щефан Ройтер, Аугенталер, Колер, Ефенберг, Браян Лаудруп… Беше емоция, която и до ден днешен усещам, когато се връщам назад в спомените си.

Тогава в онези дни в първия отбор влязохте няколко човека от набор’73 – ти, Ивайло Иларионов, Марто Зафиров, Викторио Павлов… Какво не ви достигна?

– Може би се очакваше повече от нас, но го нямаше търпението. Беше време на преход. Бяха си тръгнали големи играчи, а ние трябваше да поемем щафетата, но трябваше да стане много бързо, а магическата пръчка я нямаше. Нормално е младите да се вкарват постепенно. По един, по двама, по трима… При нас това го нямаше. Не казвам, че това е основната причина, но и то повлия.

Във ваше лице феновете очакваха да заместите големите звезди. За Иларионов се говореше като за “новия Стоичков”. Това тежеше ли?

– В някаква степен – да. За мен казваха “новия Джеки”. А ние бяхме млади момчета и тези очаквания няма как да не са ни натежали. Не е нужно младите да се обременяват толкова явно.

На теб специално тежеше ли ти и това, че баща ти Милен е утвърдено име в червената история – шампион с ЦСКА?

– Не, не съм го усетил. От една страна ние бяхме на различни позиции – аз защитник, а той нападател, така че

избегнахме

сравненията

Аз винаги съм бил възпитаван да постигам всичко сам и не съм усещал нито протекции, нито хорска злоба в това отношение. Дори името на баща ми е помогнало, защото той беше в отлични отношения с всички и се ползваше с уважение, заради постоянството си. Аз имах късмета да работя с огромни имена в треньорската професия. Най-добрите. Говоря за Паро Никодимов, Димитър Пенев, а в Сливен треньор ми беше Кирил Ивков и съм получил страхотно отношение от тях, но и аз никога не съм се лигавел и съм бил възпитан.

Потомствен цесекар, а отиваш в Левски и дори завършваш там кариерата си. Съжаляваш ли за това решение?

– Не, не. Първо, че беше минало много време, откакто бях напуснал ЦСКА, а и още нещо – от малък баща ми ме е възпитавал да уважавам големите съперници. Аз не подхождах фенски. Тогава дойде време да напусна Гърция. Бях се възстановил от травма, а президентът реши да не играя, защото в противен случай трябваше да плаща сериозни пари. По онова време силният човек в Левски беше Томас Лафчис и по гръцка линия и с контактите си там той ме беше следил. Говорихме и отидох в Левски. За мен драма нямаше, а и ме приеха много добре. Реално от ЦСКА не ме потърсиха.

Какво ще кажеш за днешния ЦСКА?

– Нищо не мога да кажа. Носталгично ми е за “Армията”. Ходя от време на време на по-големите мачове, но… Аз тези играчи не ги познавам. Не мога да ги запомня. Мога да кажа, че рядко ми харесват. Много рядко. Идват и си тръгват някакви чужденци, които може да са добри футболисти, но са ми безлични. Не оставят следа. Проблемът е, че децата вече не могат да си изградят кумири. Няма ги вече българските таланти и затова ме боли.

А защо ги няма младите?

– Всичко се опорочи. На мен майка ми не е идвала на стадиона. Баща ми – бивш футболист, но никога не се е месил в работата на треньора и е стоял отстрани. Сега всички разбират.

Най-вече

Майките

Много интернет навлезе и всички виждат Меси и Роналдо и си казват: “Моят син е същият”.

Чужденците, за които спомена, младите таланти… Това са болните теми на футбола ни. Сега се избра нов президент на БФС…

– С Гонзо играхме в Левски. Познавам го отлично и сме в много добри отношения. Той беше много добър футболист. Аз му се обадих да го поздравя. Убеден съм, че ако някой си мисли, че той ще бъде кукла на конци и ще го води за носа, сериозно се е объркал и е сбъркал човека. Гонзо е мъжкар и ако реши да си отстоява мнението, няма кой да му повлияе. Хареса ми това, което чух от него, а именно, че иска да вижда умни и интелигентни футболисти, които да знаят как да се хранят, как да се държат в обществото… А за да ги произвеждаме трябват бази, квалифицирани треньори. Трагедията сега е огромна. Дори в ЦСКА положението е покъртително. Те мъчат децата. И проблемът не е, че тренират на изкуствен терен, проблемът е, че този изкуствен терен е пародия. Единственото що–годе сносно изкуствено игрище е на базата на националните отбори, но и то започна да се амортизира. И после искаме да имаме национален отбор. Как без бази и с постоянен внос на чужденци? И всички се правят, че не го виждат това. Защо? Защото гледат да върви бизнесът – ден да мине, друг да дойде. Но тук е ролята на БФС и се надявам да си влязат в нея, за да започнат да обслужват интересите на България. Европейския съюз и подобни неща са само оправдание. Инструменти има. Примерът с Унгария е показателен. БФС може да налага ограничения, може да изисква.