Големият хърватски нападател Младен Петрич говори за предаването „Код Спорт“ по ТВ+ през май 2019 г. Той е автор на един от най-паметните голове в историята на родината си. Разписа се на митичния „Уембли“ и с това попадение изхвърли Англия от европейско първенство. Има швейцарски паспорт, блестял е в местните Базел и Грасхопърс. Защитава цветовете също на Борусия (Дортмунд) и Хамбургер, а в английския Фулъм беше съотборник с Димитър Бербатов и Станислав Манолев.

– Здравейте, г-н Петрич! Като футболист вкарвахте много, а и в днешно време не сте лош голмайстор на световното снежно първенство в Ароза.
– На първо място, в планината удоволствието от играта е голямо. Често се изявявам на турнира в Ароза, където се събираме много бивши футболисти. Организаторите всяка година се справят все по-добре и винаги има нещо ново. Създават атмосфера, все едно сме на голям европейски мач.

– За какво си говорите със старите колеги?
– Почти само за живота ни след края на кариерите. Кой какви деца има, как си изкарва днес парите. Е, разбира се, има и спомени от нашите времена. Срещали сме се като съперници, били сме и съотборници.

– Да поговорим за вас. Роден сте на 1 януари. Какво е да се празнува точно на този ден?
– Като малък много се ядосвах. Първи януари е прекалено близо до Коледа. Тогава все получавах големия подарък и за рождения ден оставаха два мънички. Но когато пораснах, разбрах, че е уникална дата за рожден ден. Все едно целият свят празнува с теб. Наслаждавам се на това чувство.

– Играл ли сте мач на този ден?
– Да, докато бях в Англия. Там е практика да се играе на 1 януари.

– А срещу кого и как свърши мачът?
– Много ме затруднявате. Толкова много мачове съм играл, че датите не мога да помня. Не знам наистина. Мисля, че беше за Фулъм срещу Уест Хем. Май завършихме наравно. Но не съм сигурен.

– Преди две години се отказахте от футбола. Не бяхте ли още млад за тази стъпка?
– Млад ли? Спрях на 35 години. Със сигурност можеше още да играя. По това време бях в Гърция, носех екипа на Панатинайкос. Клубът ми предложи да удължим договора с един сезон. Но вече 19 години бях професионален футболист. Казах си, че нямам мотивацията отпреди. А без нея не става. Реших, че е време да се откажа. Дойде моментът да се насладя на семейния живот.

– Кои успехи най-много цените?
– Когато печелиш трофеи, естествено си най-доволен. В Швейцария ми се случваше най-често. А да носиш националната фланелка пък е безценно. Имах честта да играя срещу родината на футбола Англия и да представям страната си на големи първенства. Тези неща никога няма да се забравят, най-малко от мен.

– В бивша Югославия децата играят силно всички колективни спортове – футбол, баскетбол, хандбал, волейбол, водна топка. Как вие избрахте футбола?
– При мен никога не е имало съмнение. И най-вече заради по-големия ми брат, който играеше футбол. Аз тичах след него. Нямаше как да стана друг спортист.

– Как като дете отидохте в Швейцария?
– Семейството ми се премести там. Бяха бурни времена в моя край. Установихме се и останахме в Швейцария.

– Какъв се чувствате повече – хърватин или швейцарец?
– Нося и двете страни в сърцето си. Все пак съм бивш национал на Хърватия. Моите родители са оттам. Но аз израснах в Швейцария, започнах да играя футбол там и е нормално да имам огромна симпатия.

– Иван Ракитич също има швейцарски паспорт. Но избра да играе за Хърватия и това решение му създаде проблем. При вас как стана изборът?
– И при мен беше същото. Хората в Швейцария бяха недоволни, че съм избрал да играя за друга държава, след като те са ме отгледали. При Иван ситуацията беше по-сложна. Той беше играл за Швейцария при различни възрасти, а накрая избра Хърватия.

– Атаката ли е любимата ви позиция?
– Абсолютно. Вече ви казах, че 19 години съм бил професионален футболист. От тях в 18 години и половина съм бил нападател.

– Но имате в официален мач и спасена дузпа. Как се случи?
– Беше двубой от Купата на УЕФА. Играх с Базел срещу френския Нанси. Треньорът вече беше направил трите смени, когато нашият вратар Франко Констанцо получи червен картон за нарушение. Спасих дузпата.

– Как приключи мачът?
– Завършихме 2:2. Благодарение на моето спасяване. Когато вратарят ни напускаше терена, ме посъветва как бие футболистът на Нанси.

– Какво направихте преди изстрела му?
– Стоях в центъра на вратата. Исках да го накарам да се изнерви. В последния момент мръднах вдясно, но след това скочих наляво и спасих удара. Чувството наистина беше много специално.

– Какво друго помните от кариерата ви в Швейцария?
– По принцип помня почти всичко от кариерата си. Никога няма да забравя колко хубави времена имах в Грасхопърс. После и в Базел. С екипа на Грасхопърс станах шампион, а това е едно от най-хубавите неща за един футболист.

– Как се стигна до трансфера ви в Борусия (Дортмунд), който е един страхотен клуб?
– Много емоционален и решителен момент в моята кариера. Още от дете бях малко фен на Борусия. Така че ми се сбъдна една мечта. С Дортмунд бе даден стартът на международната ми кариера.

– Какво е да се играе пред прочутата „Жълта стена на истинската любов“, както наричат сектора с най-верните привърженици на Борусия?
– Не е точно казано. Ние играехме заедно с „Жълтата стена“, не пред нея. Най-страхотното чувство е да нападаш към стената. Да вкараш гол и да се израдваш пред тези фенове. Имаш чувството, че жълтата стена е толкова висока, че няма край.

– С Борусия имате финал за купата, вкарахте и гол, но загубихте от Байерн. Как мина този мач?
– По това време Байерн беше много ясно изразен фаворит. При моя сезон в Борусия нямахме много добри моменти, за съжаление. Но въпреки това стигнахме до продължения във финала. Редовното време завърши 1:1. След това обаче Лука Тони вкара победния гол.

– Има ли Борусия шанс да се сравнява с Байерн? Настоящият сезон сякаш го показва.
– Зависи в кои аспекти имате предвид.

– От спортна гледна точка.
– При дълго надбягване е прекалено трудно да се конкурираш с Байерн. Баварците показват вече много години, че нямат проблем да държат възможно най-високо ниво. В различни години конкуренция са им били отбори като Вердер, Борусия или други. Но в крайна сметка, или поне в повечето случаи, шампион става Байерн. Най-голямата конкуренция обаче може да е Борусия (Дортмунд) – заради уникалния стадион, феновете и клуба като цяло.

– Защо останахте само една година в Дортмунд?
– Тогава дойде нов треньор – Юрген Клоп. По същото време Хамбургер искаше да ме купи на всяка цена. Клоп пък искаше да привлече Мохамед Зидан. И така се получи размяната.

– Хамбургер беше отборът, който никога не бе изпадал от Бундеслигата. Но миналия сезон не успя да се спаси.
– Много ми е мъчно. Хамбургер е динозавър в Бундеслигата. Още поддържам връзка с хора от клуба и града. Мнозина твърдят, че отпадането се е случило за добро. Но на мен не ми харесва да ги виждам във втория ешелон.

– Вкарахте гол за Хамбургер срещу Фулъм в Лига Европа. Той ли бе решаващ за трансфера ви в английския клуб?
– Въобще не. Един гол не може да ти уреди трансфер. Дълго време от Фулъм следяха изявите ми.

– Във Фулъм играхте заедно с двама българи – Димитър Бербатов и Станислав Манолев. Какви са спомените ви от тях?
– За Бербатов може да се говори много. Много спокоен тип и изключителен футболист. Нищо не можеше да наруши спокойствието му. Манолев беше неговата противоположност – говореше много и се шегуваше. И двамата са много добри момчета.

– От съотборници на Бербатов сме чували, че е много тих в съблекалнята.
– Да, вярно е, че не говори много. Но с него винаги съм имал прекрасни взаимоотношения. Може би бях един от двама-трима в съблекалнята на Фулъм, с които си говореше.

– На немски или на българо-сръбско-хърватски?
– Най-вече на българо-сръбско-хърватски.

– Къде е по-трудно да се играе – в Бундеслигата или във Висшата лига?
– Трудно ми е да кажа. В Англия се тича повече, в Германия се свирят повече фалове за дребни нарушения и играта се накъсва повече. Във Висшата лига е необходимо силово да се наложиш над съперника, затова мисля, че там е малко по-трудно.

– Мартин Йол ли има основна заслуга за трансфера ви във Фулъм?
– При всички положения той беше решителният фактор. Тогава имах и друга възможност – Севиля също ме искаше. Но Йол ме убеди и избрах Фулъм.

– Имахте тежък сезон в Уест Хем. Изиграхте едва три мача. Затова ли отидохте в Панатинайкос?
– Бях само половин сезон в Уест Хем. Получих тежка мускулна контузия и не бях готов. Нико Ковач ми каза: „Ако играеш, ще те викам.“ И тогава реших да напусна и да отида в Панатинайкос.

– В Гърция пак се срещнахте с Бербатов. Играхте ли срещу него?
– Един път.

– Какъв е футболът в Гърция?
– Първите четири-пет отбора са на едно ниво. След това разликата пада. В Панатинайкос често срещахме дефанзивни съперници и беше трудно да се вкарват голове.

– Вкарахте един гол, който ще се помни завинаги – срещу Англия на „Уембли“. Това ли е най-важният гол в кариерата ви?
– Бих го нарекъл най-значимия. За нас той нямаше толкова значение, защото вече се бяхме класирали, но за мен и страната ми е специален. Победата на „Уембли“ беше исторически момент.

– Завиждате ли на по-новото поколение хърватски футболисти?
– В никакъв случай. И нашето поколение имаше шанс за успех. Победихме Германия на Евро 2008, имахме страхотен отбор. Не мога да бъда завистлив.

– Как гледахте финала на Световното първенство?
– Със семейството ми у дома.

– Мислите ли, че съдията ощети Хърватия срещу Франция?
– Може би дузпата не беше задължителна, но Франция беше по-добрият отбор.

– Лука Модрич заслужено ли спечели „Златната топка“?
– Да, напълно заслужено. Беше време някой различен от Меси и Роналдо да спечели.

– Какви спомени имате от българския футбол?
– Играл съм срещу български отбори в Купата на УЕФА. Мачовете винаги са били трудни. Мисля, че беше срещу Левски.

– Кои български футболисти цените най-много?
– Петър Александров. Познавам го добре още от Швейцария.