Янаки ДИМИТРОВ

9 май 2026 година, София, стадион „Георги Аспарухов“, малко след 21:30 часа. Дронове започват изкусен танц. 9 май 2009-а, София, стадион „Васил Левски“. Левски побеждава с 2:0 ЦСКА, а до края на първенството прави обрат и печели 26-а титла в историята си.

Лятото на 2002-ра, крайбрежието на Ню Инглънд, САЩ (б.а. – Нова Англия – географски район в североизточната част, включващ 6 щата). Трима младежи се мятат на спортен додж, педалът на газта е натиснат до дупка, музиката дъни, преследват мечтите си. Леко им е, защото наред с другото Левски е направил дубъл, за трети пореден път е шампион…

9 май 2026-а, стадион „Георги Аспарухов“, над който дроновете вече творят. По магичен начин се рисуват надписи и картини – СКЛ (б.а. – Спортен клуб Левски), първите емблема и фланелка, деветка, Гунди е вечен, Гунди скача, Гунди играе с глава, Левски е вечен, купа, 27, Дон Хулио Веласкес, Сини шампиони, Левски шампион…

Красиво е, шумно е, празнично е! Мъж с костюм излиза от тунела, а трибуните подхващат песен в негова чест. Последният път, в който той стъпи като играч на същия стадион, бе с патерици. Защото на 9 май 2009-а скъса връзка на коляното. Сега на Георги Иванов-Гонзо, вече президент на БФС, му предстои да връчи титлата на отбора, с който като играч спечели цели 6.

Лятото на 2002-ра, крайбрежието на Ню Инглънд. Музиката в колата е на макс. След поредния хит обаче настава странна тишина, а от тонколоните вместо песен, започва да звучи дрезгав глас. Такъв, който завинаги се запечатва в съзнанието, там остават и произнесените думи. Наизустени са, защото са колкото за спорта, толкова и за живота. Те са от мотивационната реч на Ал Пачино във филма „Всяка една неделя“, която е толкова вдъхновяваща, че е записана на всеки диск, намиращ се в колата. „Или ще се излекуваме като отбор, или ще се разпаднем. Инч след инч, разиграване след разиграване, докато свършим. В момента сме в ада, господа, повярвайте ми. И можем да останем тук и да ни спукат от бой или да се преборим и да намерим път обратно към светлината. Можем да се изкачим от ада. Инч по инч“… Всяка дума отеква – „Разбираш, че животът е просто игра на инчове. Така е и с футбола. Защото и в двата мача, в живота и футбола, границата за грешка е толкова малка – 1 инч. В този отбор се борим за него. Разкъсваме, разкъсваме и всички около нас на парчета за 1 инч. Защото знаем, че когато ги съберем всички, това ще направи шибаната разлика между победата и загубата, между живота и смъртта“…

Вечерта на 9 май 2018-а, стадион „Васил Левски“. Над 30 хиляди сини шалчета напускат с наведена глава трибуните, цари гробовна тишина. Отборът им е загубил финала за купата след дузпи от Славия. Левски е синоним на провал.

Сезон 2025/26, Левски е олицетворение на отбор, а играчи и треньорски щаб – на гладиатори. Сякаш слушащи всеки ден дрезгавия глас, който им говори: „Трябва да погледнете човека до вас. Погледнете го в очите! Мисля, че ще видите човек, който е готов да се жертва за вас. Човек, който ще се жертва и за отбора, защото знае, че когато дойде време, ти ще направиш същото за него. Това е отбор, господа! И или ще се излекуваме сега, заедно като отбор, или ще умрем като отделни индивиди. Това е футболът, момчета. Това е всичко!“.

Левски е всичко и за феновете си,  които го извадиха от будна кома. Вечерта на 9 май 2026-а, на „Георги Аспарухов“ хиляди сърца бият като едно. Няма ги и плакатите „Сираков вън“. Преди награждаването президентът се покланя на всички сектори!

ВЗЕМЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА “ТЕМА СПОРТ” ПЛАКАТ НА ЛЕВСКИ С ТИТЛАТА!