Ако в историята на ЦСКА го нямаше Иван Зафиров, той просто трябваше да бъде създаден

Любомир СЕРАФИМОВ

Ако в клубната история на ЦСКА го нямаше Иван Зафиров, който днес празнува 75-годишен юбилей, той просто трябваше да бъде създаден – в точния момент, от точните хора. Когато влетя във футбола, великите червени бойци от първото шампионско поколение постепенно отстъпваха местата си и три поредни сезона „абонираният“ за първото място ЦСКА остана без титла. В средата на 60-те години на миналия век течеше естествена смяна на поколенията идваха нови играчи, а клубната школа започна да дава първите си плодове. Първопроходецът в това отношение бе точно Зафиров, който стана известен с прякора Копата, по името на прочутия по онова време френски футболист Реймон Копа.

Той не влизаше постепенно и плахо в състава на старши треньора Стоян Орманджиев, а се наложи с гръм и трясък. И започна не на обичайния за него след време пост на десния бек, а като типично дясно крило. И само месец след дебюта си вече бе с решаващ принос за дълго чаканата от червените привърженици шампионска титла – на 28 април 1966 г. във вечното дерби негов неудържим пробив завърши с първи гол за армейците във вратата на Бисер Михайлов, а след това своите попадения прибавиха Никола Цанев-Цането и ветеранът Иван Колев-Ването за крайното 3:0, допринесло за невероятния обрат на върха в класирането.

18-годишният Зафиров бе

живото опровержение

на критиците, твърдящи, че ЦСКА е най-добър, защото наготово събира каймака на българския футбол, без да създава сам звезди. Втората златна генерация в клуба със звезда в емблемата бе практически от собствени кадри, тъй като идваха или от школата на родствения Септември (клубът от „Красна поляна“ и „Коньовица“ е отделен от „войската“ след поредната реорганизация на спорта, но в края на 60-те пак присъединен), или бяха възпитани на тренировъчното игрище в някогашния Парк на свободата. Така се родиха новите червени идоли като друг юноша от школата – Цветан Атанасов-Чугуна, като септемврийците Димитър Якимов-Митата, Борис Станков-Боби, Аспарух Никодимов-Паро, като Борис Гаганелов-Макето от Петрич, Васко Романов от Перник, Иван Василев-Цапето от Варна, Димитър Марашлиев-Марата от Пловдив и дошлия още като тийнейджър от Локо Сф Димитър Пенев.

Изграждането и израстването им изцяло се дължеше на армейския тим и неговата професионална среда. Именно шампионският манталитет, професионализмът и максимализмът отличаваха футболните офицери от „Армията“ от останалите социалистически аматьори от ведомостите на пощите, транспорта, строителни войски, военноморските сили, мините, фабриките, университетите. Всички получаваха почти еднакви бюджетни пари, за да тренират и играят, но в ЦСКА всичко се правеше на европейско равнище и затова стандартите бяха съвсем различни.

Така, в процеса на подмладяването и отборната реконструкция, ЦСКА най-сетне стигна до своя първи голям европейски пробив – епичните полуфинални двубои с Интер за КЕШ през пролетта на 1967 г., а в етапите до този стадий неизменна „седмица“ в единайсеторката бе именно Иван Зафиров. Вярно е, че в изминалото десетилетие червените вече бяха изградили  гръмко име на континента с победите си в турнира на шампионите срещу Атлетико, Ювентус, Партизан, Динамо (Букурещ), срещу Борусия (Д) за КНК, както и с блестящите си турнета в скандинавските страни и Западна Европа, но именно сезон 1966/67 бе апогеят на второто златно поколение.

Сетне Зафиров стана и

връзката със

следващата генерация

която през есента на 1973 г. направи наглед немислимото за футболна Европа – катурна от върха на Стария континент летящите холандци от Аякс, законодателите на „тоталния футбол“. Бързоногият футболист вече бе десен бек, същински еталон с включванията си в атака, а в състава на армейците фигурираха и други момчета от клубната школа – Борислав Средков и Пламен Янков.

Вече като капитан на тима, впоследствие осъществи и живата приемственост с генерацията на Българския Бекенбауер – непрежалимия Георги Димитров-Джеки, великия страж на червената врата Георги Велинов, импровизаторите на терена Пламен Марков, Цветан Йончев, Ружди Керимов, Ради Здравков и Стойчо Младенов и железните бойци Спас Джевизов, армейския юноша Георги Илиев-Майкъла, Ангел Рангелов. Тя, предвождана от Зафиров, бутна от трона и втори еврошампион – Нотингам Форест през 1980 г.

Началото на 80-те години бе времето за раздяла с прославения ветеран, а след себе си той остави

полуфинал за КЕШ

и 2 четвъртфинала

в турнира, 9 шампионски титла на България в период от 15 лета, 5 национални купи, 340 мача за първенство с червената фланелка (единствено Гаганелов има повече в цялата клубна история) и 38 срещи в европейските клубни турнири (отстъпва само на Тодор Янчев и Димитър Пенев).

Това обаче не бе краят на приказката в червено – Иван Зафиров се превърна в родоначалник на истинска футболна династия. След него в ЦСКА с успех се подвизаваха неговите синове Адалберт и Мартин, естествено рожби на клубната школа, и също като него стигнали до А националния отбор. Първият стана двукратен шампион и носител на Купата на България с тима от Борисовата градина, като „наследи“ и капитанската лента от прочутия си баща, вторият, също като брат си, игра и по германските терени – за Хамбургер. В по-ново време и синът на Ади – Ивайло, облече червената фланелка. Макар и за кратко, Адалберт бе и старши треньор на „Българска армия“. Какво ли ни готви родовата история на клана Зафирови в бъдеще?

ТОВА Е ИВАН ЗАФИРОВ

Роден на 30 декември 1947 г. Играе в ЦСКА (март 1966-1967), Сливен (1967-1968), ЦСКА (1968-1981). 340 мача и 4 гола в А група за ЦСКА, 24 мача и 1 гол за Сливен. 9 пъти шампион с ЦСКА (1966, 1969, 1971-1973, 1975, 1976, 1980, 1981). Петкратен носител на нац. купа (1969, 1972-1974, 1981). 38 мача за ЦСКА в евротурнирите.  Полуфиналист за КЕШ (1967). Два пъти четвъртфиналист за КЕШ (1974 и 1981).

С червената фланелка в А група

1965/66      16      1

1966/67      12      –

1968/69      19      –

1969/70      28      –

1970/71      29      1

1971/72      31      –

1972/73      31      1

1973/74      26      –

1974/75      20      –

1975/76      22      1

1976/77      18      –

1977/78      24      –

1978/79      23      –

1979/80      26      –

1980/81      15      –

С 50 мача и 1 гол за А нац. отбор. Дебют: Гана – България (0:10), 2 октомври 1968 г. на 20 години, 9 месеца и 2 дни. Последен мач: България – Германия 1:3, 3 декември 1980 г. 8 пъти капитан. В състава на България на финалите на световното първенство през 1974 г. в Германия. Олимпийски вицешампион от игрите в Мексико през 1968 г.