Да си на върха, да паднеш до дъното и да останеш там е лесно – за съжаление, има твърде много такива истории за успели хора в света на изкуството, спорта, бизнеса. Но е истински вдъхновяващо, когато те намират сили отново да вдигнат глави и да излязат от черните си дупки. Вдъхновяващо е, защото изисква огромни усилия, но за щастие, все пак е възможно.

Точно такава вдъхновяваща история ще ви разкажем днес. Това е разказ за най-бързия бял мъж на планетата – Николай Антонов, който успя да пропилее 25 години от живота си в наркотици, алкохол, криминални прояви, побоища, хазарт, затвор и какво ли още не.

Пътят към върха

Роден през 1968 година, Николай Антонов започва да спортува още в трети клас и се превръща в един от най-добрите български лекоатлети – тренира спринт на 200 метра и скок на дължина. Още като юноша става републикански шампион. След това печели две европейски вице титли – през 1988 г. от Будапеща и през 1990 г. от Глазгоу. През 1991 г. взема медал в Севиля, като побеждава Линфорд Кристи, а в същата година в Токио поставя два национални рекорда един след друг. Взема 200 метра за 20 секунди и 20 стотни и това е рекорд, който все още не е подобрен. В състезанието в Токио той е на седмо място, но всички останали са чернокожи, така че е обявен за най-бързия бял човек на планетата. Наричат го също Кралят на Балканите, тъй като все още е носител на трето постижение за всички времена на Балканите, както и шесто за всички времена в света в зала. През 1992 успява да надбяга Карл Луиз.

„Мениджърът ми се обади и каза: „Отиваш на двубой между най-бързия бял и най-бързия черен спринтьор – разказва Николай Антонов. – Там се изправих пред най-великия за всички времена Карл Луиз. Това беше турнир в памет на испански скулптор. Пистолетът гръмна, не съм очаквал, че няма да може да се доближи до мен… усетих, че изобщо го няма до мен, победих го с цял метър преднина. Карл Луиз ми стисна ръката, усмихна ми се (а обикновено не поздравява никой, леден е към останалите състезатели), усетих някаква топлина. Тогава ми дадоха най-голямата награда – специална статуетка уникат и парична награда. След това заминах за Зинделфингер, Германия. Мениджърът ме посрещна с думите: „Ники, ти си вече звезда!“ и извади дебел договор с „Найк Интернешънъл” за 200 000 долара. И преди изкарвах добри пари и не бях много впечатлен, но си беше признание. Вечерта празнувах в бара с шампанско „Дом Периньон” и две дами. На другия ден в залата беше пълно с плакати с моя лик. Качиха ме в мерцедес кабриолет и направихме обиколка в залата. Всички ме аплодираха. Чувствах се добре, спокоен, имах всичко. Свалиха ме на старта, там ме очакваха двама негри от острова на слоновата кост, един нигериец, американец; гръмна пистолетът, излетях като куршум. Още на 120-130-я метър бях напред. Последните 20 метра бягах с вдигнати ръце, чувствах надмощие. Победих. Оттам се върнах в София и се започна безкрайния купон, много пари, няколко коли, бях един от най-богатите хора в България. Продължих да пия. Беше олимпийска година, приключих със запоите и влязох в контролирана употреба. Години наред продължавах в тази схема – запои, контролирано пиене, турнир, запои, контролирано, турнир…”

Черният живот на Николай Антонов

И някъде тук, след като е достигнал върховете в своето поприще и е спечелил прозвището „Таланта”, той бързо започва да пада надолу. След неуспеха да се класира за Олимпиадата в Барселона, преминава към скока на дължина, където става републикански шампион. За съжаление, не успява да се класира и за Световното първенство в Щутгарт през 1993. През 1994 получава няколко травми и се налага да пропусне състезания. Липсата на големи победи и раздялата със съпругата му през 1996 го довеждат до тежка депресия, която се опитва да превъзмогне с алкохол, дрога, жени, хазарт.

„Черният живот” – така той сам нарича това времето, което продължава цели 25 години. Освен запоите и дрогата, в биографията си записва и въоръжен грабеж, побоища, психиатрии, затвори. През 2003 година му се ражда дъщеря, която се налага да остане в кувьоз, и Николай се опитва да сложи край на живота си. Спасяват го, но дори това не променя живота му.

„Лежал съм 10 пъти в психиатрии, 8 месеца бях в затворническа лудница в Ловеч за въоръжен грабеж. Само в тези периоди не съм употребявал – общо 14 месеца. След като излязох от лудницата, няколко месеца бях добре, но започнах пак отначало с една-две бири, нещо леко и продължих с тежкия алкохол, наркотици, чай, амфети, пико, всички гадости съм употребявал без хероин. Запои по 4-5 денонощия, без сън, само пиене и друсане. Имах много дела – опит за убийство, хулиганство и пр. Вкараха ме насила в Цариброд в лудницата, след като излязох от там, бях един месец добре и пак се почна – една бира, две бири, марихуана, кристали…”.

Срещата с терапевтичен център

През 2018 година Николай е поканен за участие в реалити поредицата „Не/зависимите“ на БТВ. Там се среща с Александър Илиев, управител на Терапевтичен център. Определя този момент като превратен в живота си – доверието, което изпитва към Илиев още от първата им среща, и времето, което прекарва в центъра, наистина го променят за добро. Благодарение на терапията Таланта не просто връща волята си за живот, а и научава функциониращи техники как да го живее качествено.

„По време на престоя в центъра ми се случиха много неща, опознах себе си, възвърнах си принципите, които съм имал като спортист, започнах да откривам и нови неща за себе си, нови таланти, нови дарби. През всички тези месеци съм влизал в стотици терапевтични групи и лични терапии, работил съм по множество брошури. Подарена ми беше доста голяма основа за нов живот. Написах три пъти историята на живота си, като я споделях с хора. Не ми беше лесно, но пък се научих на търпение, осъзнах какво е да си смирен. Първите 3-4 месеца ми беше много трудно, имаше моменти, в които исках да се откажа и да се върна в Разград. Беше ми трудно да осъзная, че трябва да го направя първо за себе си, после за другите. А причината да вляза да се възстановявам беше дъщеря ми Никол и майка ми, защото те виждаха в какви състояния изпадам и (се чудеха) кой ден ще е последният ми. С времето през отпуските, в които ме пускаха от центъра,  усещах промяната в хората около мен и отношението им. Възвърнах си доверието на много мои приятели и близки. Нещата започнаха да се случват към добро. Бавно, но с търпението и съзнанието, които получих, започнах да изчаквам да се случват. Не ми беше лесно, но ми беше по-хубаво, че е бавно, за да ги усещам по-силно.”

Николай Антонов днес

Днес, 2 години и половина по-късно, Николай Антонов живее чист живот – и физически, и емоционално. Променил е начина, по който се справя с негативните си емоции, и е придобил нови навици, които да му помагат да продължава напред по начин, който прави него и всички около него щастливи.