Васил КОЛЕВ

(ЧАСТ ОТ ПОРЕДИЦАТА “ИСТОРИЯ НА СВЕТОВНИТЕ ПЪРВЕНСТВА”)

Ако световното беше по шумна подкрепа и пеене на химна, а не толкова по футболни умения, то лидерите в Катар щяха да са други. Може би саудитците. Защо не мексиканците? Но със сигурност титлата, вероятно с „дузпи“, щеше да спечели Мароко. „Напред, братя!“ се пее в най-емоционалната му част и именно в онзи момент по катарските стадиони изглеждаше сякаш той е създаден, за да възпее подвига на футболистите на Уалид Реграги. Те качиха летвата едно ниво нагоре, като станаха първият африкански и арабски тим, достигнал до финалната четворка на мондиал.

„Шабка, шабка!“ или „Вкарвай, вкарвай!“ Това пееха сякаш до припадък феновете през целите 90 минути. Дори и когато всичко в полуфинала срещу Франция вече изглеждаше безнадеждно. „Няма съмнение, че публиката ни вдигна“, заяви още след първата голяма победа над Белгия един от героите – Хаким Зиеш. В последните 20 минути на споменатия двубой, спечелен с 2:0, мароканците

изглеждаха вече уморени

и сякаш единственият въпрос беше дали ще съумеят да устискат ремито, което да ги постави в изключително изгодна ситуация да се класират, ако спечелят срещу Канада в последните си мач. Но именно тогава подкрепата на публиката си каза думата. Сабири събра всичките си сили при свободния удар от левия фланг и капитанът Саис до близката греда на Куртоа само докосна топката, за да я насочи в мрежата. Избухването на феновете след това не само даде сили на Мароко да издържи, но доведе и до втория гол на резервата Абухлал.

Всъщност още в първия двубой срещу Хърватска фенове и журналисти в Катар си дадоха сметка за един фактор, който бяха подценявали. Мароко (най-вече) и Тунис можеха да разчитат на огромно превъзходство по трибуните благодарение на големите диаспори от емигранти от тези страни, които живееха и работеха в Катар. Но ако имаше отбор, който можеше да твърди, че разполага с 12-и играч, както е клиширано да се казва, това бяха именно мароканците. След като те прескочиха в елиминациите, а Катар, Тунис и Саудитска Арабия отпаднаха, вече целият арабски свят беше зад тях. „Създадохме добър имидж на Мароко, арабския свят и Африка – признава треньорът Реграги. – Целият свят може да се гордее с нас, защото играхме честен футбол с всички сили и себераздаване“, добави той.

Трябва да се признае, че Мароко невинаги забавляваше. Беше солиден в отбрана и разчиташе предимно на контраатаки. Без притежание на топката рядко оставяше много свободни пространства. В осминафинала срещу Испания атласките лъвове

видимо играеха за дузпи

от първата минута. После на четвъртфинала срещу Португалия им стигна едно брилянтно отиграване на централния нападател Ен Несири, който отскочи на височина 2.78 метра, за да вкара с глава единствения гол в мача. Но треньорът Реграги беше създал един почти клубен тим, в който всички играчи бяха

готови да умрат един за друг

и за отбора. Макар че повечето от тях не са родени дори в Мароко – например цели 8 от титулярите в двубоя с Испания. „За нас най-важен беше отборният дух – казва Реграги, самият той роден в парижкия квартал Корбей-Есоне. – На полуфинала срещу Франция обаче се оказа, че стъпката вече беше прекалено голяма. И то не толкова като качество на футболистите или тактиката, колкото физически. Провалихме се в детайлите, които правят големите шампиони“, обясни наставникът.

Мароко рухна главно и заради травмите. Ключовият бранител Агер се възстанови за мача срещу Франция на полуфинала, но не успя да издържи дори и загрявката. Другият централен бранител Саис започна мача, но бе сменен в 21-ата минута, след като освен всичко друго допусна грешка при първия гол на петлите и бе на косъм с нова да поднесе на тепсия второ попадение на съперника. Един от най-добрите в състава Амрабат пък игра на почти цялото първенство, превъзмогвайки стара травма.

Корените на
успеха в Катар

могат да бъдат търсени през 2004 година, когато на първенството на Африка атласките лъвове за първи път решават да използват масово играчи, които дори не са родени в страната, но имат марокански корени. По онова време такива са например роденият във Франция Шамак, отрасналият в Германия Мохтари и миналият през академията на Барселона Моха ел Ягуби. Въпреки техните усилия Мароко губи финала от Тунис, но играчите са посрещнати като герои. Десет години по-късно начело на мароканската федерация застава Фузи Лехджаа, който сменя приоритетите в местния футбол. Не иска развитие в различните региони, а силен национален отбор. Мароко започва да харчи пари за скаути, които търсят играчи от мароканската диаспора по целия свят и ги убеждават да играят за тима.

Ключов се оказва и поетият риск няколко месеца преди шампионата в Катар – местната федерация да се раздели с босненския треньор Вахид Халилходжич. Той има същите проблеми и четири години по-рано с Япония, като и там се стига до сходен сценарий. Халилходжич не е харесван от играчите, обвиняват го, че създава тягостна атмосфера в тима и не може да комуникира добре с федерацията. Той

обвинява звездата Зиеш

че не полага достатъчно усилия за тима и в знак на протест футболистът на Челси си тръгва. Медии и фенове обаче застават зад него и искат главата на босненския треньор. Той има проблеми и с други две от звездите – Мазрауи от Байерн и Ари, с които все пак се сдобрява, но твърде късно.

Новият треньор Реграги веднага връща в тима Зиеш. „Той не е обикновен футболист и се нуждае от специални грижи. Такива, каквито в Бразилия полагат за Неймар или във Франция за Мбапе. Казват, че не бива да се делят играчите в отношението към тях, но аз знаех, че ако покажа на Зиеш какво означава за Мароко, това ще се отплати“, каза треньорът.

Подобно е и положението с критикувания нападател Ен Несири. „Той прилича на Жиру. Подобен тип играчи винаги са критикувани, но голът срещу Португалия беше знак от съдбата. Ен Несири е израснал в Мароко, тренирал е там. Трябваше да получи цялото ми доверие и това се отплати“, доволен е Реграги.

Преди мача с Испания иберийският вестник „Ла Вангардия“ излезе със заглавие: „Испания срещу ООН“. То ядоса мароканците, но и обобщи силата им на това първенство. „Апетитът се увеличава. След 4 години африканците ще бъдем още по-силни. След мача с Франция бяхме разочаровани, че сякаш изпуснахме шанса да постигнем повече, но сме и горди, защото поставихме началото на нещо много голямо“, доволен е селекционерът.