Жаклин МИХАЙЛОВ

Левски превъртя брояча от 26 към 27 на шампионските си титли и предвид обстоятелствата, това ще е един от най-ценните триумфи. Към него могат да се присъединят още епитетите „изстрадан“ и „дългоочакван“ и затова си има сериозна причина. Само

два пъти в цялата си

112-годишна история

Левски е чакал дълго, преди да стане отново шампион (б.а. – след първата спечелена през 1933 г.). Под дълго да се разбира повече от 10 години. И сегашната титла, която беше жадувана цели 17, има един-единствен полуаналог от 1965-а.

Историята трябва да се помни не като задължение, а защото съдържа любопитни неща. А всеки, който се вълнува и интересува от футбол, задължително трябва да е отключил и тази своя черта на характера. За съжаление само малък процент от индивидите имат такава способност.

Заслужава си да предприемем пътешествие във времето в едни далечни на българския футбол епизоди. Но събитията много ще ви напомнят на сегашните. През 1948 година е създаден футболен клуб на тогавашната Българска народна армия под името Септември при ЦДВ. Обяснявам, че абревиатурата означава Централен дом на войската. Политическата компонента я оставям настрана, футболната е, че този отбор на момента става изключително силен и конкурентоспособен на останалите. И става шампион на страната от първи опит (б.а. – преди основаването на А група през 1948-а). След това Левски с оригиналното си име, а после и вече под съветското Динамо става два поредни пъти шампион през 1949 и 1950-а. Всъщност от 1940-а до 1950-а Левски печели цели пет пъти титлата в България, като го прави отново чак през първите 10 години на XXI век. Натъртвам на този факт заради циклите, през които грандът минава през годините.

И обратно към онова интересно време, в което се случва и един уникален прецедент или по-скоро абсурд. През 1951 година стартира епохата или ерата на ЦДНВ, преименуван през 1954-а на ЦДНА, име, което и до днес стои в сърцата на червените фенове от старата школа. През 70-те години, когато влязох в активния футболен живот, почти всички стари и предани армейци наричаха така своя любим клуб. ЦДНА е уникално явление за световния футбол, защото завоюва 9 поредни титли на своята страна. Това е общоизвестен факт, по-малко популярно е защо поредните титли не са 12. И защо Левски под името Динамо става шампион през 1953-а, което скъсява времето без титла до 12 години вместо резонните 15. През 1953-а на най-висше ниво се приема решението националният отбор на България да бъде включен в първенството, но без да участва в класирането. „Новият член“ на шампионата е наречен Сборен отбор на Доброволните спортни отряди и в него са включени най-добрите футболисти на страната, които се готвят заедно за квалификациите за световното първенство през 1954-а. А ЦДНА под името ОСГ – Отбор на софийския гарнизон, участва пълноценно в първенството с резервите си. Големите армейски звезди Иван Колев, Гацо Панайотов, Манол Манолов, Стефан Божков, Димитър Миланов-Пижо, естествено, са в националния отбор. Този тим изиграва 13 мача в първенството и печели 11 от тях. Но по някое време авторите на безумието се усещат, отказват се от експеримента, ДСО-то прекратява своето съществуване, звездите се връщат обратно, но е много късно, защото Динамо са избягали далеч напред в класирането. Червените за самочувствие печелят директния мач срещу вечния съперник с 5:0, но Динамо е шампион само с точка преднина. И тази титла на сините някак стои по-различно спрямо останалите.

Прескачам 12 години напред до 1965-а, когато

Левски печели една от

най-запомнящите се

титли. Но само вметвам, че тогава сините не са както сега екзекутори на хегемонията, защото това го прави още през 1963 година пловдивският Спартак. И сравненията със сегашното детрониране на Лудогорец са релевантни. Тогава героите на деня са Тодор Диев и Христо Дишков. А аналогът на Хулио Веласкес е една вечна легенда на българския футбол – Димитър Байкушев. Иконата на славизма по онова време е в Пловдив като треньор и влиза в историята с прекратяването на червената хегемония.

И накрая стигам до големия син вундертим от 1965-а с един невероятен и незабравим Георги Аспарухов-Гунди, който бележи рекордните 27 попадения в кампанията. До него са великите Георги Соколов, Христо Илиев-Патрата, Александър Костов, Стефан Абаджиев-Теко. Последният в този славен списък е символ на пряката приемственост. През 1953-а 18-годишният тогава Теко става шампион. Ще изброя и още няколко знакови фигури от онзи велик тим – вратарите Бисер Михайлов и Борис Александров, защитниците Иван Вуцов, Иван Здравков, Георги Златков, халфовете Александър Манолов и Георги Георгиев, нападателят Симеон Николов. Споменаването на всеки един от тях води до висша форма на благоговеене. Всеки един от тях завинаги е в синия пантеон на славата. Силно се съмнявам, че Майкон и Макун ще бъдат отразени по същия начин след 61 години!

Но един човек от сегашния състав ще има място в залата на славата завинаги и името му е Хулио Веласкес. От миналата събота споменаването му по всякакъв повод ще върви ръка за ръка с това на Рудолф Витлачил. Чешкият специалист извежда Левски до онази уникална титла и последвалите два легендарни мача срещу Бенфика на Еузебио. И отново заради любопитството ще маркирам, че благодарение на златните медали през 1965-а Левски прави своя закъснял дебют в европейските турнири

цели 10 години

след ЦДНА.

Но между Веласкес и Витлачил общото, преди да дойдат на „Герена“, е само първата буква във фамилиите им. Веласкес е с доста спорна визитка без никакви запомнящи се постижения, а Витлачил е световен вицешампион от първенството в Чили през 1962-а и втори на олимпиадата в Токио през 1964-а. Вероятно ако Чехословакия, подобно на България не бе член на Варшавския договор, легендарният чех щеше да е в Реал Мадрид или Барселона. Но се оказва в София! И нова любопитна подробност – Витлачил по рождение е австриец, но след войната по някакви негови си причини остава на Изток и става гражданин на социалистическа Чехословакия. И пак заради историческата истина ще уточня, че Витлачил поема Левски в движение, замествайки Христо Младенов. Витлачил води България на световното през 1966-а, но надеждите, че ще повтори с нашия тим постигнатото с Чехословакия, търпят пълен провал. По-късно се връща за втори път у нас и вече като треньор на Левски-Спартак отново стига до върха.

Цялото това пътешествие във времето назад с 61-годишна давност би трябвало да даде допълнителни сили на сегашния много различен като състав и националности отбор. Но кой знае, може би съдбата отново ще намигне и Левски ще участва в поредни легендарни евромачове. Ехото от битката с Бенфика така и не заглъхва след толкова много време. Историческите аналогии рядко оказват влияние върху предстоящи и бъдещи събития, но знае ли се!